— Но как тогава да научим Даяна да контролира силата си, щом не може да я вика по желание? — удиви се леля ми.
Къщата не ни остави да обсъдим възможностите. Чу се звук като от снаряд, а след това като че ли някой затанцува степ.
— О, боже — простена Сара. — Сега пък какво иска?
Матю остави вестника.
— Нещо не е наред ли?
— Къщата ни вика. Тряска вратите в килера и след това мести мебелите, за да ни привлече вниманието. — Облизах маслото от пръстите си и тръгнах през всекидневната. Светлините в предния коридор потрепнаха.
— Добре, добре — каза сприхаво Сара. — Идваме.
Последвахме лелите ми към килера. Къщата бутна едно кресло към мен.
— Иска Даяна — обясни ненужно Ем.
Къщата може и да искаше мен, но не подозираше за намесата на вампира закрилник с бързи рефлекси. Матю протегна крак и спря креслото, преди то да ме удари отзад по краката. Чу се пукане от сблъсъка на старо дърво в силни кости.
— Не се тревожи, Матю. Къщата просто иска да седна. — Направих го и зачаках следващия й ход.
— Къщата трябва да се научи на по-добри обноски — изтъкна той.
— Откъде се появи люлеещият се стол на мама? Отървахме се от него преди години — промърмори Сара и сви устни към стария стол до предния прозорец.
— Люлеещият стол се върна и баба заедно с него — обадих се аз. — Тя ни посрещна, когато пристигнахме.
— Елизабет с нея ли беше? — поинтересува се Ем и седна на неудобния викториански диван. — Висока? Със сериозно изражение?
— Да. Не я видях добре обаче. Тя стоеше през повечето време зад вратата.
— Напоследък тук не се навъртат толкова призраци — добави Сара. — Според нас това е далечна братовчедка на семейство Бишъп, която е починала през 70-те години на деветнайсети век.
През комина се спусна кълбо зелена прежда и две куки за плетене.
— Да не би къщата да мисли, че трябва да се науча да плета?
— Това е мое. Преди няколко години бях започнала да плета пуловер, а после той изчезна. Къщата краде всякакви такива неща и ги крие — обясни Емили на Матю, докато си прибираше ръкоделието. Посочи към дивана с ужасната флорална дамаска.
— Ела да поседнем. Понякога на къщата й трябва известно време, за да ни покаже какво има предвид. Липсват ни няколко снимки, телефонен указател, поднос за пуйка и любимото ми зимно палто.
Не беше чудно, че на Матю му бе трудно да се отпусне. Липсващият порцеланов поднос можеше и да го обезглави. Но направи всичко възможно, за да изглежда спокоен. Сара седна в близкото кресло. Изглеждаше раздразнена.
— Хайде, да приключваме — сопна се тя след няколко минути. — Имам работа за вършене.
От цепнатина в зелената ламперия до камината се измуши дебел кафяв плик. След това се стрелна през всекидневната и падна в скута ми.
На предната му страна със синьо мастило бе написано „Даяна“. Разпознах женствения ситен почерк на майка ми, който бях виждала на разрешителните бележки и картичките за рожден ден.
— От мама. — Погледнах учудено Сара. — Какво е това?
Тя беше също толкова изненадана.
— Нямам представа.
Вътре имаше по-малък плик и нещо внимателно увито в пластове опаковъчна хартия. Пликът бе бледозелен с по-тъмнозелени краища. Татко ми бе помогнал да го избера за рождения ден на мама. В ъгъла му имаше релефни бели и зелени лилии. Очите ми се напълниха със сълзи.
— Искаш ли да останеш сама? — попита тихо Матю, който вече бе станал.
— Останете. Моля ви.
Разтреперана отворих плика и разгънах опаковъчната хартия. Датата под лилиите — 13 август 1983 година — привлече веднага вниманието ми.
Седмият ми рожден ден. Беше само дни преди родителите ми да заминат за Нигерия.
Прегледах бързо първата страница от писмото на майка ми. Листът се изплъзна от пръстите ми и падна на пода.
Страхът на Ем бе осезателен.
— Даяна? Какво има?
Без да й отговоря, притиснах останалата част от писмото към бедрото си и вдигнах кафявия плик, който къщата бе крила по поръчка на майка ми. Извадих плосък правоъгълен предмет. Беше по-тежък, отколкото трябваше, и искреше от енергия.
Познах тази енергия, бях я чувствала и преди.
Матю чу как кръвта ми запя. Застана до мен и постави внимателно длани върху раменете ми.