— Добре — рече той и ме издърпа от мивката. Подпря брадичка на главата ми. — Беше ясна. Ще се обадя на Маркъс и ще му кажа, че е добре дошъл тук.
— Не му казвай, че съм го нарекла свой син. Може да не иска да има мащеха.
— По този въпрос ще трябва да се разберете помежду си — подхвърли Матю и се опита да скрие усмивката си.
— Какво ти е толкова смешно? — Обърнах се, за да го погледна.
— След всичко случило се тази сутрин ти се притесняваш само дали Маркъс би искал мащеха. Направо ме изумяваш. — Матю поклати глава. — Всички вещици ли са така пълни с изненади, Сара, или е характерно само за семейство Бишъп?
Леля ми обмисли отговора си.
— Само за семейство Бишъп.
Надникнах през рамото на Матю и й се усмихнах с благодарност.
Лелите ми бяха заобиколени от тълпа призраци и всичките тържествено кимаха.
35.
След като измих чиниите, с Матю взехме писмото на майка ми, мистериозната бележка и страницата от ръкописа на Ашмол и ги отнесохме в трапезарията. Сложихме ги на старата износена маса. Напоследък тя рядко се използваше, тъй като нямаше смисъл двама души да седят в двата края на мебел, направена за дванайсет. Лелите ми дойдоха при нас с димящи чаши кафе в ръцете.
Сара и Матю се надвесиха над листа от алхимичния ръкопис.
— Защо е толкова тежък? — Леля ми вдигна края му и претегли внимателно тежестта му.
— Не ми се струва тежък — възрази Матю, след като го взе от ръцете й. — Но има нещо странно в миризмата му.
Сара го помириса.
— Не, просто си мирише на старо.
— Не е само това. Знам как миришат старите книги — подметна той саркастично.
Ем и аз от своя страна бяхме по-заинтригувани от енигматичната бележка.
— Какво според теб означава? — попитах, като дръпнах един стол да седна.
— Не съм сигурна — поколеба се Ем. — Кръвта обикновено символизира семейство, война или смърт. Но липсата? Дали не означава, че страницата липсва от книгата? Или пък предупреждава родителите ти, че няма да са край теб, докато растеш?
— Погледни последния ред. Дали родителите ми не са открили нещо в Африка?
— Или пък ти си откритието на вещиците? — предположи предпазливо Ем.
— Последният ред може да се отнася за откриването на ръкописа на Ашмол от Даяна — намеси се Матю, като вдигна поглед от алхимичната сватба.
— Ти си убеден, че винаги става въпрос за мен и ръкописа — промърморих. — В бележката се споменава темата на есето ти за „Ол Соулс“ — страх и желание. Това не ти ли се струва странно?
— Не по-странно от факта, че бялата кралица на рисунката носи моя герб. — Матю ми показа илюстрацията.
— Тя е олицетворение на живака, който символизира непостоянството в алхимията — обясних аз.
— Живак? — Матю изглеждаше развеселен. — Металното перпетуум мобиле?
— Би могло да се каже. — Усмихнах се, като си спомних сферата с енергия, която му бях дала.
— Ами червеният крал?
— Той е стабилен и здраво стъпил на земята. — Намръщих се. — Но също така би трябвало да олицетворява слънцето, затова обикновено не го изобразяват в черни и червени дрехи.
— Значи може кралят да не съм аз, нито кралицата да си ти. — Той докосна леко с върховете на пръстите си лицето на жената в бяло.
— Може — произнесох бавно и си спомних пасаж от копието на „Aurora“ в библиотеката на Матю. — „Внимавайте всички и се вслушайте в мен вие, които населявате този свят: любимият ми, който е червен, ме повика. Той ме търси и ме намери. Аз съм цветето в полето, лилия, цъфнала на поляната. Аз съм майката на истинската любов и на страха, но и на разбирането и благословената надежда.“
— Какво е това? — Матю докосна лицето ми. — Звучи библейски, но думите не са съвсем като от Библията.
— Това е откъс от „Aurora Consurgens“, описващ алхимичната сватба. — Погледите ни се срещнаха. Когато въздухът в стаята натежа, смених темата. — Защо баща ми е казал, че трябва да пътувам, за да разбера значението на рисунката?
— Клеймото е израелско. Може би Стивън е имал предвид, че трябва да се върнеш там.
— В университета в Йерусалим има много алхимични ръкописи. Повечето са на Исак Нютон. — Като знаех историята на Матю в този град, да не говорим за Рицарите на Лазар, не изгарях от желание да отида там.
— Израел за баща ти не би означавал „далечно пътуване“ — намеси се Сара и седна срещу мен. Ем отиде и седна до нея.