— Когато поръчах Ашмол първия път, трябваше само да отметна следващата задача от списъка си. Не е за вярване, че нещо толкова несъществено може да предизвика такава реакция.
— Майка ти и баща ти не са могли да предвидят всичко, като например, че ще станеш историк на алхимията и ще работиш редовно в Бодлианската библиотека. Ребека можеше ли да пътува във времето? — обърна се Матю към Сара.
— Не. Това е рядка дарба и повечето, които я притежават, са добри и в магиите. Без да знаеш правилните заклинания и да взимаш мерки за сигурност, можеш да останеш някъде, където не искаш, независимо колко си надарен.
— Да — съгласи се горчиво Матю. — Знам много места и периоди, които всеки би искал да избегне.
— Ребека понякога ходеше със Стивън, но той трябваше да я носи. — Сара се усмихна на Ем. — Помниш ли Виена? Стивън реши да я заведе да танцуват валс. Цяла година мислеше каква шапка да си сложи.
— Трябват ти три предмета от конкретното време и място, където искаш да се върнеш. Те те предпазват да не се изгубиш — каза Ем. — Ако искаш да отидеш в бъдещето, трябва да използваш заклинания, защото само така можеш да се ориентираш.
Сара взе рисунката с алхимичната сватба. Беше изгубила интерес към разходките във времето.
— Защо тук има еднорог?
— Забрави за еднорога, Сара — прекъснах я нетърпеливо. — Татко едва ли е искал да се върна назад във времето и да взема ръкописа. Какво си е мислел? Че ще се върна в миналото и ще го взема още преди да бъде омагьосан? Ами ако случайно се натъкна на Матю? Така напълно ще объркаме пространствено-времевия континуум.
— О, теория на относителността — подхвърли подигравателно Сара. — Само това обяснение ми изглежда възможно засега.
— Стивън винаги е казвал, че разходките във времето са като да се прекачваш на влак — обади се Ем. — Слизаш от единия, след това чакаш на гарата, докато си намериш място на друг. Напускаш тук и сега и излизаш извън времето, докато се намери място за теб в някое друго време.
— Вампирите сменят животите си по подобен начин — отбеляза Матю. — Напускаме един живот, организираме смъртта си, изчезваме, сменяме местоживеенето си и си търсим ново. Ще се учудите колко лесно хората напускат домовете, семействата и работните си места.
— Но сигурно някой забелязва, че Джон Смит, когото са познавали миналата седмица, вече не изглежда по същия начин — възпротивих се аз.
— Това е още по-невероятно дори — призна Матю. — Стига да направиш правилния избор, никой не казва и дума. Няколко години в Светите земи, животозастрашаваща болест, вероятност да изгубят наследство — все отлични извинения за хората да си затворят очите.
— Е, както и да е, не мога да пътувам във времето. Няма го в ДНК теста ми.
— Разбира се, че можеш. Правиш го от дете. — Сара звучеше самодоволно, тъй като дискредитира научните открития на Матю. — Първия път стана, когато беше на три годинки. Родителите ти се уплашиха до смърт, повикаха полиция, беше страшна суматоха. Четири часа по-късно те намериха седнала на високото столче в кухнята да ядеш парче торта. Сигурно си била гладна и си се върнала на собствения си рожден ден. След това всеки път, когато изчезнеше, решавахме, че си в някое друго време и скоро ще се появиш. А ти доста често изчезваше.
Тревогата ми за бебето, което пътува във времето, бързо се стопи, когато осъзнах, че така имам възможност да разреша всяка историческа загадка. Пред очите ми светна.
Матю вече се бе сетил за това и търпеливо ме чакаше да настигна мисълта му.
— Каквото и да е искал баща ти, няма да се връщаш в 1859 година — заяви той твърдо. Обърна стола си и двамата застанахме лице в лице. — Няма да си играеш с времето. Разбра ли?
Дори след като го уверих, че ще остана в настоящето, никой не ме остави на мира нито за секунда. Тримата си ме предаваха един на друг толкова изкусно, че хореографията им бе достойна за „Бродуей“. Ем ме последва на горния етаж под предлог, че иска да провери дали има достатъчно кърпи, макар да знаех много добре къде се намира шкафът, където ги държаха. Когато излязох от банята, Матю лежеше на леглото и си играеше с телефона си. Остана на горния етаж, когато слязох долу да си направя чай, защото знаеше, че Сара и Ем ще ме чакат във всекидневната.
Държах металната кутия на Март и се чувствах виновна, че пропуснах предния ден и наруших обещанието си към нея. Реших да пия от чая й днес, напълних чайника и отворих капака. Миризмата на седефчета отключи болезнен спомен за полета със Сату. Стиснах капака здраво и се съсредоточих върху другите аромати и щастливите спомени от Сет-Тур. Липсваха ми сивите каменни стени на замъка, градината, Март, Ракаса, дори Изабо.