Исках да изтичам при него, но продължих да наблюдавам Жулиет, тъй като вампирската й плът отказваше да се запали. Косата й вече я нямаше и кожата й бе обгорена до черно, но въпреки това не беше мъртва. Устата й не спираше да се движи и да вика името на Матю.
Ръцете ми останаха вдигнати, готови за всякакви изненади. Тя се изправи на крака и аз пуснах залп. Той я удари в гърдите, мина през гръдния й кош и излезе от другата страна. Раздра плътта й и превърна ребрата и белите й дробове в пепел. Устата й се изви в ужасна гримаса. Вече връщане назад нямаше, колкото и сила да й даваше вампирската кръв.
Затичах се към Матю и коленичих до него на земята. Той повече не можеше да стои изправен, затова бе полегнал по гръб със свити колене. Навсякъде имаше кръв, която бликаше на тласъци от дупката в гърдите му и от тази на врата му.
— Какво да направя? — Притиснах трескаво пръсти към гърлото му. Бледите му ръце все още бяха върху раната в гърдите, но силите му се стопяваха с всяка изминала секунда.
— Ще ме прегърнеш ли? — прошепна той.
Облегнах се на дъба и го придърпах да легне между краката ми.
— Студено ми е — промълви той озадачено. — Колко странно.
— Не можеш да ме оставиш — извиках яростно. — Няма да го позволя.
— Нищо не може да се направи. Смъртта ме държи в прегръдките си. — Матю говореше по начин, по който не го бе правил от хиляда години. Гласът му се усилваше и отслабваше, интонацията му звучеше древно.
— Не. — Преглътнах сълзите си. — Трябва да се бориш, Матю.
— Борих се, Даяна. И ти си в безопасност. Маркъс ще те отведе оттук преди Паството да разбере какво се е случило.
— Никъде не отивам без теб.
— Трябва. — Той с усилие се извърна така, че да види лицето ми.
— Не мога да те изгубя, Матю. Моля те, дръж се, докато Маркъс дойде. — Веригата вътре в мен изтрака и звената й едно по едно започнаха да се късат. Опитах да се съпротивлявам, като го притискам силно към сърцето си.
— Тихо — прошепна той нежно и вдигна кървавия си пръст, за да докосне устните ми. Те изтръпнаха до безчувственост веднага щом кръвта му докосна кожата ми. — Маркъс и Болдуин знаят какво трябва да направят. Те ще те заведат при Изабо. Без мен на Паството ще му е по-трудно да действа срещу теб. На вампирите и на вещиците може да не им харесва, но ти си вече част от семейство Дьо Клермон и си под закрилата на семейството ми и на Рицарите на Лазар.
— Остани при мен, Матю. — Наведох се, притиснах устни към неговите и се опитах да го накарам да продължи да диша. Той дишаше, но много отпаднало. Клепачите му бяха затворени.
— Търся те откакто съм се родил — прошепна усмихнат Матю със силен френски акцент. — След като те намерих, имах възможност да те държа в прегръдките си, да чувам как сърцето ти бие до моето. Щеше да е ужасно да умра, без да разбера какво е истински да обичаш. — По цялото му тяло премина лека тръпка.
— Матю! — извиках, но той вече не можеше да ми отговори. — Маркъс! — изпищях и започнах да се моля на богинята. Докато синът му стигне до нас, на няколко пъти ми се стори, че Матю е вече мъртъв.
— Мили боже! — възкликна Маркъс, когато видя овъгления труп на Жулиет и окървавения Матю.
— Кървенето не спира — проплаках. — Откъде идва?
— Трябва да го прегледам, за да разбера, Даяна. — Маркъс пристъпи внимателно към мен.
Аз прегърнах още по-силно съпруга си и усетих как очите ми изстиват. От мястото, на което седях, се появи вятър.
— Не те карам да го пускаш — успокои ме Маркъс, защото инстинктивно бе разбрал какъв е проблемът, — а да ме оставиш да погледна гърдите му.
Клекна до нас и разкъса внимателно черния пуловер на баща си. Дрехата се раздра с ужасен звук. Матю бе срязан от сънната артерия до областта на сърцето. Жулиет се бе опитала да стигне до аортата му.
— Сънната артерия е прерязана и аортата е увредена. Дори кръвта на Матю не може да му помогне да оздравее при две едновременни рани на такива места. — Маркъс говореше тихо, но нямаше нужда изобщо да казва нищо. Жулиет бе нанесла смъртоносен удар на Матю.
Лелите ми също вече бяха пристигнали. Сара се бе задъхала леко. Мириам се появи с пребледняло лице. Хвърли един поглед, обърна се и се втурна обратно съм къщата.
— Аз съм виновна — заплаках и залюлях Матю като бебе. — Можех да я ударя преди да го рани, но се поколебах. Никога не съм убивала преди. Нямаше да стигне до сърцето му, ако бях действала по-бързо.