„Никакви грешки“, молех се аз.
Усетих леки убождания по сънната артерия. Отворих широко очи, когато усетих, че Матю е достигнал до кръвта, която търсеше.
Сара се извърна, не можеше да гледа. Маркъс посегна към Ем и тя, без да се колебае, се сгуши в него и заплака на рамото му.
Притисках тялото на Матю към себе си и го насърчавах да пие още и още. Удоволствието му бе очевидно. Колко дълго бе жадувал за мен и колко силно се бе опитвал да устои.
Матю се хранеше ритмично, изсмукваше кръвта ми на вълни.
„Матю, чуй ме.“ Благодарение на Жербер знаех, че кръвта ми може да му предаде посланията ми. Боях се само, че ще са неясни и че ще погълне и уменията ми за комуникация.
Той се стресна, спря, после продължи да смуче.
„Обичам те.“
Той отново се стресна.
„Това беше моят дар. Аз съм вътре в теб и ти давам живот.“
Матю поклати глава, сякаш да прогони досадно насекомо, и продължи да пие.
„Аз съм вътре в теб и ти давам живот.“ Беше ми трудно да мисля и трудно да виждам през огъня. Потърсих с очи Маркъс, но не можех да преместя погледа си, за да го намеря.
„Аз съм вътре в теб и ти давам живот.“ Повтарях мантрата, докато ми стана невъзможно.
Пулсът ми се забави, сърцето ми започна да умира.
Умирането не беше изобщо такова, каквото очаквах.
Първо настъпи миг на абсолютна тишина.
Чувство за раздяла и съжаление.
След това нищо.
38.
Когато двата свята се сблъскаха, в костите ми отекна силен гръм.
Нещо ужили дясната ми ръка и усетих мирис на латекс и пластмаса. Матю се караше с Маркъс. Под мен бе студената земя и мирисът на гниещи листа заглуши всички други миризми. Очите ми бяха отворени, но не виждах нищо, само черен мрак. Направих усилие и чак тогава успях да различа очертанията на почти голите клони, които се кръстосваха над мен.
— Използвай лявата ръка, тя вече е отворена — каза нетърпеливо Матю.
— Тази ръка е безполезна, Матю. Тъканите са пълни със слюнката ти и няма да поемат нищо друго. По-добре дясната ръка. Кръвното й налягане е толкова ниско, че не мога да й намеря вена. — Гласът на Маркъс бе неестествено тих, като на лекар от спешно отделение, който редовно се среща със смъртта.
В лицето ми се удари нещо като два снопа спагети. Хладни пръсти докоснаха носа ми. Опитах се да се отърся, но само бях притисната още по-силно надолу.
Гласът на Мириам долетя отдясно в мрака.
— Тахикардия. Ще я упоя.
— Не — възрази грубо Матю. — Никакви упойки. Тя е почти в безсъзнание. Може да изпадне в кома.
— Тогава я накарай да се укроти. — Гласът на Мириам звучеше съвсем делово. Мъничките хладни пръсти се притиснаха в шията ми с неочаквана сила. — Не мога едновременно да спирам кървенето и да я държа неподвижна.
Виждах разпокъсано какво става около мен — само това над мен, само това, което регистрираше периферното ми зрение, само това, което можех да проследя, когато с кански усилия завъртах очните си ябълки.
— Можеш ли да помогнеш, Сара? — Гласът на Матю беше пълен с болка.
Лицето на леля изплува пред очите ми.
— Няма магия за излекуване от вампирско ухапване. Ако имаше, тогава нямаше да се боим от същества като вас.
Понесох се към пълния покой, но ме спря Ем, която ме хвана за ръката и задържа душата ми в тялото.
— Тогава нямаме избор — каза отчаяно Матю. — Аз ще го направя.
— Не — намеси се решително Мириам. — Още не си достатъчно укрепнал. Освен това аз съм го правила стотици пъти. — Чух как нещо се раздира. След нападението на Жулиет вече знаех, че звукът е от разкъсана вампирска плът.
— Във вампир ли ще ме превърнат? — прошепнах на Ем.
— Не, скъпа. — Гласът на Матю бе решителен. — Изгуби много кръв, аз я изпих. Маркъс ти прелива човешка кръв. А сега Мириам трябва да се погрижи за шията ти.
— О! — Струваше ми се прекалено сложно да го проумея. Главата ми бе замаяна, езикът и гърлото не ме слушаха. — Жадна съм.
— Копнееш за вампирска кръв, но няма да я получиш. Стой неподвижна — нареди твърдо Матю и толкова силно притисна раменете ми, че ме заболя. Хладните ръце на Маркъс преминаха покрай ушите ми, стигнаха до челюстите и задържаха устата ми затворена. — И, Мириам…