— Отседнали са тук — намеси се категорично Ем. — Нямат кола и къщата им направи място. А и Софи трябва да си поговори с Даяна.
— Би ми било приятно. Агата мисли, че можете да ни помогнете. Спомена нещо за книга за бебето — обади се тихо Софи. Погледът на Маркъс се стрелна към страницата от ръкописа на Ашмол, чийто край се подаваше изпод схемата с йерархията в Рицарите на Лазар. Той бързо пъхна листовете в купчината и постави невинно изглеждащите ДНК тестове най-отгоре.
— Каква книга, Софи? — попитах аз.
— Скрихме от Агата, че моето семейство е вещерско. Дори на Натаниъл не бях казала, докато не дойде у дома да се запознае с баща ми. Бяхме заедно повече от четири години, а татко вече боледуваше и губеше контрол над магическите си способности. Не исках Натаниъл да се уплаши. Както и да е, когато се оженихме, решихме, че ще е най-добре да не вдигаме шум. Агата беше в Паството и непрекъснато повтаряше правилата на разделение и какво щяло да се случи, ако съществата ги нарушат. — Софи поклати глава. — Никога не съм го разбирала.
— Книгата? — повторих аз, като внимателно се опитвах да върна разговора към предишната тема.
— Майка ми много се вълнува за бебето. Казва, че това ще е най-добре облеченото дете, което този свят е виждал. — Натаниъл се усмихна нежно на съпругата си. — Тогава започнаха сънищата. На Софи й се струва, че вещаят беда. Има силна интуиция за демон, също като майка ми. През септември започва да вижда насън лицето на Даяна и да чува името й. Софи казва, че хората искат нещо от теб.
Пръстите на Матю докоснаха гърба ми, точно там, където свършваше белегът, оставен ми от Сату.
— Покажи им керамичното лице, Натаниъл. Само снимка е, исках да го донеса, но той възрази, че не можем да мъкнем гърне от пет литра от Дърам до Ню Йорк.
Съпругът й послушно извади телефона и намери снимка на екрана. После го подаде на Сара, която затаи дъх.
— Аз съм грънчарка, също като майка ми и нейната майка. Баба използваше магия, но аз го правя по обикновения начин. Всички лица от сънищата си претворявам в гърнета. Не всички са плашещи. Твоето не е.
Сара подаде телефона на Матю.
— Красиво е, Софи — каза той искрено.
Трябваше да се съглася. Гърнето беше високо и кръгло, бледосиво на цвят, с две дръжки на тясното гърло. Върху него имаше лице — моето лице, макар и изкривено от пропорциите на съда. Брадичката ми стърчеше от повърхността, както и носът ми, ушите и веждите. Косата бе оформена от дебели ленти глина. Очите ми бяха затворени, а устните ми се усмихваха доволно, сякаш пазех някаква тайна.
— Това също е за теб. — Софи извади от джоба на жилетката си малък предмет, увит в мушама и вързан с канап. — Когато бебето започна да рита, вече бях сигурна, че ти принадлежи. И бебето го знае. Може би това така силно разтревожи Агата. И разбира се, никой от нас не знае какво да прави, след като бебето е вещица. Майката на Натаниъл си мислеше, че ти ще можеш да ни дадеш някакви идеи.
Гледахме мълчаливо как Софи развързва възлите.
— Извинявайте — промърмори тя. — Баща ми го е връзвал. Служил е във флота.
— Да ти помогна ли? — предложи Маркъс и се пресегна към предмета.
— Не, справям се. — Софи му се усмихна сладко и продължи да развързва. — Трябва да е добре увито, иначе почернява. А трябва да е бяло.
Любопитството на всички ни вече беше възбудено докрай и в къщата не се чуваше никакъв звук, освен от езика на Табита, която си облизваше лапите. Канапът падна, а след него и мушамата.
— Ето — прошепна Софи. — Може и да не съм вещица, но съм последната от семейство Норман. Пазихме го за теб.
Беше малка фигурка, не повече от десет сантиметра висока, направена от старо сребро, което издаваше онзи мек блясък, който може да се види по витрините на музеите. Софи обърна фигурката с лице към мен.
— Диана — обявих, макар да не беше необходимо. Богинята бе изобразена съвсем точно, от върха на полумесеца на челото й до сандалите на краката й. Беше хваната в движение, единият й крак бе протегнат напред, а ръката й се пресягаше през рамото, за да извади стрела от колчана. Другата й ръка бе положена върху рога на елен.
— Откъде го имате? — Гласът на Матю прозвуча странно, а лицето му бе посивяло.
Софи сви рамене.
— Никой не знае. Винаги е било у семейство Норман. Предава се в семейството от вещица на вещица. „Когато му дойде времето, дай го на някого, който има нужда от него.“ Това е казала баба на баща ми, а баща ми на мен. Някога думите са били записани на парче хартия, но то се изгубило отдавна.