И последните остатъци от усещането ми за сигурност се изпариха, когато станах на седем години, а родителите ми заминаха за Африка и не се върнаха живи.
Отърсих се от тези мисли и отново се съсредоточих над дилемата, пред която се бях изправила. Ръкописът лежеше на масата, обвит в светлина. Магическата му сила се бе свързала с нещо мрачно и потиснато в мен. Пръстите ми се насочиха пак към гладката кожа. Този път паренето по тях ми се стори познато. Смътно си спомнях, че бях усетила нещо подобно, когато веднъж прелиствах книжа на бюрото на баща ми.
Решително се извърнах от подвързаното с кожа томче и се захванах с нещо далеч по-рационално: зарових се в списъка с алхимични текстове, който бях направила, преди да тръгна от Ню Хейвън. Той лежеше на плота пред мен, затрупан от хвърчащи листове, формуляри за поръчки, квитанции, моливи, писалки и библиотечни схеми. Беше прилежно подреден по секции и входящи номера. Работех методично по този списък откакто бях пристигнала преди няколко седмици. Описанието за Ашмол, което преписах от каталога, гласеше: „Антропология, или трактат, съдържащ кратко описание на човека в две части: първа — анатомична; втора — психологична“. Както при повечето текстове, с които работех, заглавието не даваше представа за съдържанието.
Пръстите ми можеха да ми кажат всичко за книгата, без дори да открехвам корицата. Леля Сара винаги използваше пръстите си, за да разбере какво има в пощенския плик още преди да го е разпечатала, най-вече ако ставаше въпрос за сметка, която не искаше да плаща. И винаги се правеше на недоразбрала, ако се окажеше, че дължи пари на електрическата компания.
Златистите букви на гръбчето просветнаха.
Седнах и обмислих вариантите.
Да пренебрегна магията, да отворя ръкописа и да го прочета като обикновено човешко същество и историк?
Да се откажа от омагьосаната книга и да си тръгна?
Сара щеше да се засмее доволно, ако знаеше пред какво изпитание бях изправена. Все казваше, че опитите ми да държа магиите на разстояние са безплодни. Но аз бях категорична да полагам тези усилия от погребението на родителите ми насам. Тогава гостите се взираха изпитателно в мен за знаци, че кръвта на Бишъп и Проктър тече и в моите вени. В същото време ме потупваха насърчително и казваха, че е въпрос на време да заема мястото на майка ми в местното вещерско общество. Някои пък си шепнеха, че никога не са смятали решението на родителите ми да се оженят за особено мъдро.
— Концентрираха много сила на едно място — казваха те сподавено, когато си мислеха, че не ги чувам. — Нямаше как да не привлекат вниманието — дори да не бяха изучавали древни религии и церемонии.
Това ми бе достатъчно, за да започна да обвинявам свръхестествените сили за смъртта на родителите си и да започна да се стремя към друг начин на живот. Обърнах гръб на всичко, свързано с магията, и насочих вниманието си към неща, които вълнуват обикновените девойки — коне, момчета и любовни романи. Опитах се да се слея с останалите жители на града. По време на пубертета изпадах в депресии и получавах пристъпи на паника. Всичко това бе напълно нормално, както любезно ме увери лекарят — обикновено човешко същество.
Сара не му каза за гласовете, за навика ми да вдигам телефона цяла минута преди да е звъннал, нито за това, че трябваше да омагьосва вратите и прозорците при пълнолуние, за да не тръгна в съня си към гората. Не му спомена и че когато се ядосвах, столовете в къщата се нареждаха в нестабилна пирамида, а след като настроението ми се оправеше, се срутваха на пода.
Когато навърших тринайсет, леля ми реши, че е време да канализира дарбите ми и да ме обучи на основите на вещерския занаят. Паленето на свещи с прошепването на няколко думи, криенето на пъпки за отвари — това бяха обичайните първи стъпки на невръстните вещици. Но аз не бях в състояние да овладея и най-простата магия, изкипявах всяка отвара, която леля ме учеше да правя, и инатливо отказвах да се подложа на проверка дали съм наследила силното вторично зрение на майка ми за невидимите неща.
Гласовете, подпалванията и другите неочаквани спонтанни явления намаляха, когато хормоните ми се укротиха, но съпротивата ми да изуча семейния занаят си остана. Леля се тревожеше, че в къщата има необучена вещица, и затова с известно облекчение ме изпрати да уча в колеж в Мейн. Като изключим магиите — обикновена история на съзряването.