Приятелството им бе укрепнало през годините благодарение на много дълги вечери като тази. Веднъж вампирът започна да разказва на Хамиш преживяванията си от миналото. Сега вече Хамиш знаеше почти всичко за Матю Клермон, а и той бе единственото същество, което не се боеше от мощния му демоничен интелект.
По традиция Хамиш седна зад черните фигури.
— Довършихме ли последната си партия? — попита Матю, като се престори, че подредената дъска го е изненадала.
— Да. Ти победи — отвърна кратко Хамиш и си спечели една от редките широки усмивки от приятеля си.
Двамата започнаха да движат фигурите. Матю не бързаше, а Хамиш беше трескав и решителен, когато дойдеше неговият ред. Чуваше се само пукането на огъня и тиктакането на часовника.
След час Хамиш пристъпи към последния етап от своя план.
— Имам въпрос. — Произнесе го внимателно, наблюдавайки поредния ход на приятеля си. — Дали искаш вещицата заради самата нея, или заради властта, която има над ръкописа?
— Не искам силата й! — изригна Матю и направи грешен ход с коня си, от който Хамиш веднага се възползва. Наведе глава и заприлича повече отвсякога на ренесансов ангел, задълбочен в някаква райска мистерия. — Господи, и аз не знам какво искам.
Хамиш стоеше неподвижен, доколкото му бе възможно.
— Мисля, че знаеш, Матю.
Матю премести пешка без да отговори.
— Останалите същества в Оксфорд — продължи Хамиш — скоро ще разберат, ако вече не са разбрали, че се интересуваш не само от старинната книга. Каква е крайната ти цел?
— Не знам — прошепна вампирът.
— Любов? Да пиеш от кръвта й? Да я накараш да те харесва?
Матю изръмжа.
— Впечатляващо — подхвърли отегчено Хамиш.
— Има много неща, което не разбирам в тази история, Хамиш, но за три съм сигурен — подчерта Матю и взе чашата с вино от пода. — Няма да се поддам на жаждата за кръвта й. Не искам да контролирам силата й. И със сигурност не желая да я направя вампир. — И потръпна от мисълта.
— Значи остава любовта. Е, получи отговора, който търсеше. Наистина знаеш какво искаш.
Матю отпи от виното.
— Искам нещо, което не бива, и жадувам за някого, когото не мога да имам.
— Нали не се боиш, че ще я нараниш? — попита внимателно Хамиш. — И преди си имал връзки с топлокръвни жени, но никога не си ги наранявал.
Тежката кристална чаша на Матю се счупи на две. Падна на пода и червеното вино се разля по килима. Хамиш видя парченца кристал между палеца и показалеца на приятеля си.
— О, Мат. Защо не ми каза? — Овладя изражението си, не искаше шокът му да си личи.
— Как бих могъл? — Матю се взря в ръцете си и се опита да махне парченцата кристал от пръстите си, докато те не се обагриха с тъмночервената смес от кристален прах и кръв. — Винаги прекалено много си вярвал в мен.
— Коя беше?
— Казваше се Елинор. — Матю се затрудни да произнесе името й. Прилепи опакото на дланта си към очите в безсилен опит да изтрие лицето й от ума си. — С брат ми се карахме, вече не помня за какво. Но исках да го убия с голи ръце. Елинор се опита да ме вразуми. Застана между нас и… — Гласът на вампира заглъхна. Хвана главата си с длани, без да си прави труда да изчисти остатъците от кръв по вече зарасналите му пръсти. — Толкова много я обичах, а я убих.
— Кога се случи това? — прошепна Хамиш.
Матю свали ръце от лицето си и ги обърна, за да разгледа дългите си силни пръсти.
— Преди векове. Вчера. Какво значение има? — попита той с типичното за вампирите неуважение към времето.
— Има голямо значение дали си допуснал тази грешка в началото на живота си като вампир, когато още не си можел да контролираш инстинктите и жаждата си.
— А! Тогава сигурно има значение, че убих и друга жена, Сесилия Марнит, само преди един век. Вече не бях новоизпечен вампир. — Матю стана от креслото си и отиде до прозореца. Искаше да избяга в нощния мрак и да изчезне, за да не види ужаса в очите на Хамиш.
— Има ли други? — попита рязко демонът.
Матю поклати глава.
— Две са достатъчно. Не може да има трета. Никога.
— Разкажи ми за Сесилия — поиска Хамиш, като се приведе напред в креслото си.