— Не е честно — протестира Маркъс. — Никой историк не може да ги разчете.
— Това са ДНК проби — опровергах го аз, сочейки към чер — но — белите изображения. — Но какво представляват цветните графики?
Матю облегна лакти на масата до мен.
— Резултати от генетични тестове — обясни той и придърпа листовете с цветните кръгове. — Това е митохондриална ДНК на жена на име Бенвенгуда, която тя е наследила от майка си, от майката на майка си, както и от всички нейни предци от женски пол. Разказват ни историята на рода по майчина линия.
— А генетичното наследство на бащата?
Матю взе черно-белите графики.
— Наследството от бащата на Бенвенгуда, който е бил човешко същество, се вижда в ядрената й ДНК — нейния геном. Там има и следи от майка й, която е вещица. — Върна се към цветните кръгли изображения. — Но митрохондриалната ДНК, намираща се извън ядрото на клетката, отразява само наследството й по майчина линия.
— Защо изучавате и генома, и митохондриалната ДНК? — Бях чувала за генома, но митохондриалната ДНК беше нова територия за мен.
— ДНК в клетъчното ядро показва твоята уникалност, как са се комбинирали гените на майка ти и баща ти, за да се появиш ти. Смесицата от майчините и бащините ти гени е виновна да имаш сини очи, руса коса и лунички. Митохондриалната ДНК ни помага да проучим историята на целия вид.
— Това означава, че произходът и еволюцията на вида са записани във всеки един от нас — казах аз тихо. — Тази история е в кръвта ни, във всяка клетка от тялото ни.
Матю кимна.
— Историята за произхода разказва и нещо друго, тя съдържа информация не само за началото, но и за края.
— Върнахме се на Дарвин — отбелязах и се смръщих. — „Произход“ ни съобщава не само как са се появили видовете, а и какви са механизмите на естествения им подбор и загиването им.
— Някои биха казали, че този труд е посветен предимно на загиването на видовете — съгласи се Матю и се премести в другия край на пейката.
Погледнах ярките кръгове с генетичните изследвания на Бенвенгуда.
— Коя е тя?
— Много силна вещица — отвърна Мириам. — Живяла е в Бретан през седми век. В епоха, родила много чудеса, тя самата е била истинско чудо. Беатрис Гуд е една от последните й известни преки потомки.
— Семейството на Беатрис Гуд случайно да е от Салем? — прошепнах аз и докоснах папката. Семейство Гуд живееше рамо до рамо със семействата Бишъп и Проктър.
— Сара и Дороти Гуд от Салем са сред предците на Беатрис — потвърди Матю моите подозрения. Отвори папката на Беатрис и сложи митохондриалните й изследвания до тези на Бенвенгуда.
— Но те са различни — казах аз. Личеше си по цветовете и начина им на подреждане.
— Не чак толкова — поправи ме Матю. — Нуклеарната ДНК на Беатрис има по-малко маркери, характерни за вещиците. Това показва, че с течение на вековете нейните предци все по-малко са разчитали на магиите за оцеляването си. Тази промяна в нуждите предизвиква мутации в ДНК, които водят до закърняване на магическите способности. — Изводът му звучеше напълно научно, но явно се отнасяше и за мен.
— Тъй като предците на Беатрис са се отказали от магията, това ще доведе до унищожение на рода, така ли?
— Вината не е изцяло на вещиците. И природата има пръст в това. — Очите на Матю бяха тъжни. — Изглежда и вещиците като вампирите изпитват трудности да живеят в свят, в който преобладават човешките същества. Демоните също. Те са все по-малко гениални — което преди ги отличаваше от хората — и все по-откачени.
— Докато хората не загиват, така ли? — поинтересувах се аз.
— И да, и не — отвърна Матю. — Смятаме, че засега хората показват по-добра адаптивност. Тяхната имунна система реагира по-добре и имат по-силен импулс за възпроизводство от вампирите и вещиците. Някога светът е бил равномерно разпределен между човешките и свръхестествените същества. Сега хората са мнозинство, а ние сме само десет процента от цялото земно население.
— Светът е бил много по-различен, когато свръхестествените същества и хората са били равни на брой. — Мириам изглеждаше разочарована, че генетичните козове вече не са в наша полза. — Но пък чувствителната имунна система на хората накрая ще ги довърши.