— Ръкавиците още ли са ти подръка, Маркъс? — попитах аз и вдигнах ръкава си по-високо.
Маркъс се ухили.
— Да. — Стана и извади чифт латексови ръкавици от близка кутия.
— Няма нужда да го правиш. — Гласът на Матю заседна в гърлото му.
— Знам. Но искам. — Вените ми изглеждаха по-сини под светлината в лабораторията.
— Хубави вени — усмихна се Мириам и кимна одобрително, което накара по-високия вампир до нея да изсумти предупредително.
— Ако това ще ти създаде проблем, Матю, изчакай отвън — казах аз спокойно.
— Преди да го направиш, искам да си помислиш — настоя Матю и се наведе покровителствено над мен, както бе сторил, когато Питър Нокс ме доближи в Бодлианската библиотека. — Няма как да предскажем резултатите от тестовете. Целият ти живот, историята на рода ти, всичко ще излезе наяве. Напълно сигурна ли си, че искаш да привлечеш толкова внимание към себе си?
— Какво имаш предвид? — Проницателният му поглед ме накара да се свия.
— Изследването ще ни каже много повече, а не само причините очите и косата ти да са такива, каквито са. Ще ни позволи да разберем какво друго са ти предали родителите ти. Да не говорим за наследствеността от другите ти роднини по майчина линия. — Гледахме се дълго в очите.
— Затова искам да ми вземете кръв — казах спокойно. На лицето му се изписа объркване. — Цял живот се чудя какво предизвиква кръвта на рода Бишъп, която тече във вените ми. Всички, които познават семейството ми, си задават същия въпрос. Сега всички ще разберем.
Изглеждаше ми съвсем просто. Кръвта ми можеше да каже на Матю неща, които аз не смеех да разкрия. Не исках да подпаля мебелите или да полетя сред дърветата, нито да разболявам смъртоносно някого само като си помисля нещо лошо за него. За Матю даването на кръв можеше и да изглежда опасно. Но за мен беше съвсем безобидно на фона на останалото.
— А нали и сам каза, че вещиците също били на изчезване. Аз съм последната от рода Бишъп. Може би моята кръв ще ти помогне да разбереш причината.
Гледахме се един друг, вампир и вещица, докато Мириам и Маркъс чакаха търпеливо. Накрая Матю изсумтя.
— Донеси ми набор за взимане на проба — нареди той на Маркъс.
— Аз ще го направя — заяви отбранително Маркъс и си сложи ръкавиците. Мириам се опита да го задържи, но Маркъс напираше към мен с кутия, пълна със стъкленици и игли.
— Маркъс — викна предупредително Мириам.
Матю грабна набора от ръцете му и го спря с един усмъртителен поглед.
— Съжалявам, Маркъс, но ако някой ще взима кръв на Даяна, това ще съм аз.
Хвана китката ми със студените си пръсти, сгъна и разгъна няколко пъти ръката ми, след това я изпъна внимателно върху безупречно чистия плот. Имаше нещо много зловещо в това да позволиш на вампир да забие игла във вената ти. Матю завърза гумена лента над лакътя ми.
— Стисни си юмрука — каза той тихо, сложи си ръкавици и подготви иглата и първата стъкленица.
Направих каквото ми каза, свих пръсти към дланта и видях как вените ми изпъкват. Матю не си направи труда да ме уведоми, както бе прието, че ще почувствам убождане. Просто се наведе, без да се церемони, и пъхна металното острие в ръката ми.
— Добра работа. — Отпуснах юмрука си и кръвта потече.
Матю стисна устни и смени стъкленицата. Когато приключи, извади иглата и я хвърли в контейнер за биологични отпадъци. Маркъс взе стъклениците и ги подаде на Мириам, която ги надписа с красивия си ситен почерк. Матю сложи парче марля на убоденото място и го задържа със силните си студени пръсти. С другата си ръка взе ролка лейкопласт и залепи с него марлята.
— Дата на раждане? — попита хладно Мириам с вдигната химикалка.
— Тринайсети август 1976 година.
Мириам се взря в мен.
— Тринайсети август ли?
— Да, защо?
— Нищо, просто проверявам дали съм чула правилно — промърмори тя.
— В повечето случаи взимаме и проби от слюнката. — Матю отвори нов пакет и извади две пластмасови пластини. Бяха оформени като шпатули и широките им краища бяха малко по-груби.
Без да кажа нищо, отворих уста и оставих Матю да вземе проба от слюнката ми от вътрешните страни на двете бузи. Всяка от шпатулите бе запечатана в отделно найлоново пликче.
— Приключихме.
Огледах лабораторията и нейните повърхности от неръждаема стомана под синята светлина и си спомних за моите алхимици, които са се трудили над пещи с въглища, в мрак, с набързо скалъпено оборудване и счупени глинени съдове за топене на метал. Какво ли не биха дали, за да работят на такова място, с инструменти, които щяха да им помогнат да разгадаят мистериите на сътворението.