Накрая стигнахме дъното на помещението. Там имаше десетки заключени безмълвни вратички. Матю отвори едната. Нямаше електричество на това място, но той взе свещ, постави я в метален свещник и я запали.
Вътрешността бе подредена като самия Матю, само че навсякъде имаше дебел слой прах. Бутилките стояха върху дървени полици, така бе възможно да се вземе само една, без да се разваля подредбата. До кофата, в която години наред е било изплювано вино, имаше червени петна. Миришеше на старо грозде, корк и малко на мухъл.
— Твое ли е? — Не можех да повярвам.
— Да, мое е. Няколко от учените в колежа имаме частни изби.
— Какво има тук, което го няма отвън? — В помещението зад мен сигурно имаше по бутилка от всяко вино, произвеждано някога. И най-добрата винарна в Оксфорд изглеждаше празна и странно стерилна в сравнение с тази тук.
Матю се усмихна загадъчно.
— Най-различни неща.
Движеше се бързо из малкото помещение без прозорци и с радост изваждаше бутилки оттук и оттам. Подаде ми тъмна бутилка със златист щит на етикета и телена мрежичка около тапата. Шампанско „Дом Периньон“.
Следващата бутилка беше от тъмнозелено стъкло с прост етикет от кремава хартия с черен надпис. Показа ми я и видях годината: 1976.
— Годината, в която съм родена! — възкликнах.
Матю взе още две бутилки: една с осмоъгълен етикет с рисунка на замък и восък около тапата; и една черна с неправилна форма без етикет, която бе запечатана с нещо, приличащо на катран. Около гърлото й с мръсен канап бе привързана бележка от груба опаковъчна хартия.
— Да вървим — подкани Матю и духна свещта. Внимателно заключи вратата след себе си, като крепеше двете бутилки в другата си ръка, и пъхна ключа в джоба си. Излязохме от миришещата на вино изба и се върнахме на приземния етаж.
Матю сияеше от удоволствие в сумрака с всичкото това вино в ръцете си.
— Каква прекрасна вечер — каза той радостно.
Качихме се в квартирата му, която в някои отношения беше много по-бляскава, отколкото си бях представяла, а в други — много по-скромна. Стаите бяха по-малки от моите в „Ню Колидж“ и се намираха на последния етаж на едно от най-старите крила на „Ол Соулс“. Имаха много скосявания и неправилни форми. Макар таваните да бяха достатъчно високи, за да не опира главата на Матю в тях, помещенията изглеждаха прекалено малки, за да го поберат. Трябваше да се навежда, когато минава през вратите, а первазите на прозорците стигаха до средата на бедрата му.
Но липсата на пространство се наваксваше от мебелите. Върху избелелия килим от Обюсон бяха подредени оригинални произведения на Уилям Морис. Незнайно как, но архитектурата от петнайсети век, килимът от осемнайсети и дъбовите мебели от деветнайсети се съчетаваха прекрасно и придаваха атмосфера на изискан мъжки клуб.
В дъното на всекидневната имаше голяма маса за хранене. В единия й край бяха подредени спретнато вестници, книги и всякакви академични книжа — меморандуми, научни журнали, молби за препоръки. Всяка купчина листа бе затисната с различен предмет. Сред преспапиетата му имаше ръчно изработени топки от стъкло, стара тухла, бронзова награда, която очевидно бе спечелил, и малък ръжен. Другият край на масата бе застлан с мека ленена покривка, върху която бе поставен един от най-красивите старинни свещници, които бях виждала извън музей. Край простите бели чинии и старинните сребърни прибори бяха наредени най-различни видове чаши за вино.
— Прекрасно е. — Огледах се доволно. Нито мебелите, нито каквото и да е от украсите тук бяха от колежа, те въплъщаваха самата същност на Матю.
— Заповядай, седни. — Той взе двете бутилки от разтрепераните ми пръсти и ги сложи в красив шкаф. — В „Ол Соулс“ смятат, че учените им не бива да ядат в квартирите си — вметна, когато ме видя да оглеждам нищожното кухненско оборудване. — Така че ще трябва да се задоволим с наличното.
Предстоеше ми да се насладя на най-добрата вечеря, която този град можеше да предложи.
Матю пусна шампанското в сребърна кофичка с лед и седна при мен на едно от удобните кресла край незапалената камина.
— Вече не позволяват в камините на Оксфорд да се пали огън. — Посочи тъжно към празната каменна ниша. — Когато всички камини все още работеха, в града миришеше на клада.