Вампирите бяха бързи, но магиите бяха по-бързи от тях.
— Тогава ще седя на бюрото до теб. Ще разберем веднага щом донесат ръкописа.
— Това не ми харесва — каза Матю, очевидно разтревожен. — Границата между смелостта и безразсъдството е тънка, Даяна.
— Не е безразсъдство. Просто искам да си върна живота.
— Ами ако това е твоят живот? — изтъкна той. — Ако въпреки всичко не успееш да го опазиш от магията?
— Ще си запазя част от него. — Спомних си целувката му и внезапното силно усещане за виталност, което я придружаваше. Погледнах го право в очите, за да знае, че се отнася и за него. — Но няма да позволя на никого да ме разиграва.
Матю продължи да се тревожи за плана ми, докато ме изпращаше. Когато стъпих на алеята към задния вход на „Ню Колидж“, той ме хвана за ръката.
— Няма да стане — каза той. — Помниш ли как ме изгледа портиерът? Искам да види, че си се прибрала жива и здрава в колежа.
Тръгнахме по неравния тротоар на Холиуел стрийт, покрай входа на близката кръчма, а след това и през портите на „Ню Колидж“. Минахме покрай бдителния портиер, държейки се за ръце.
— Утре ще ходиш ли да гребеш? — попита Матю в подножието на стълбите.
Аз изсумтях.
— Не, трябва да напиша хиляда препоръки. Ще си остана вкъщи и ще си разчистя бюрото.
— Аз отивам в Удсток на лов — подхвърли той небрежно.
— Тогава — приятен лов — пожелах му също така небрежно.
— И не се притесняваш, че ще гоня собствените си елени? — Гласът му прозвуча притеснено.
— Не. Аз от време на време изяждам по някоя яребица, а ти се храниш с елени. — Свих рамене. — Честно казано, не виждам разлика.
Очите на Матю светнаха. Отпусна леко пръсти, но не изтърва ръката ми, а я вдигна към устните си и бавно целуна дланта ми.
— Марш в леглото — каза той и ме пусна. Очите му оставяха ледени следи и снежинки по цялото ми тяло.
Гледах го безмълвно, бях учудена, че целувка по дланта може да е толкова интимна.
— Лека нощ — отроних при следващото си издишане. — Ще се видим в понеделник.
Качих се по тесните стълби към квартирата си. Този, който бе затегнал бравата, бе направил вратата на нищо, по металните части и дървото се виждаха пресни драскотини. Влязох и светнах лампата. Разбира се, че лампичката на телефонния секретар примигваше. Отидох до прозореца и помахах, за да покажа, че съм се прибрала жива и здрава.
Когато надникнах пак след няколко секунди, Матю вече го нямаше.
15.
В понеделник сутринта въздухът беше застинал по типичния за есента начин. Целият свят изглеждаше пречистен и сияен, сякаш времето бе спряло. Станах призори и навлякох предварително приготвения екип за гребане, нямах търпение да изляза навън.
През първия час реката беше пуста. Когато слънцето се вдигна над хоризонта, мъглата покрай бреговете се разсея и започнах да преминавам през редуващи се участъци от гъста влага и розова слънчева светлина.
Спрях на кея и видях, че Матю ме чакаше на извитите стълби към балкона на хангара. Около врата бе увил стар униформен шал на „Ню Колидж“ на кафяви и кремави райета. Слязох от лодката, сложих ръце на кръста си и го загледах невярващо.
— Откъде намери това нещо? — И посочих шала.
— Трябва да уважаваш повече старите учени от твоя колеж — натърти той с палава усмивка и преметна единия край през рамо. — Мисля, че го купих през 1920 година, но честно казано, не си спомням точно кога. Със сигурност беше след края на световната война.
Поклатих глава и тръгнах към хангара да прибера греблата. Точно когато вдигах лодката от водата, покрай кея преминаха два екипажа, които гребяха в идеален синхрон. Свих леко колене, лодката се преобърна и застана с цялата си тежест върху главата ми.
— Защо не ми позволиш да ти помогна? — попита Матю и стана от стълбите.
— Няма начин.
Влязох с уверени стъпки в хангара. Той измърмори нещо под носа си.
След като прибрах лодката, Матю с лекота успя да ме убеди да закуся в кафенето на Мери и Дан. През по-голямата част той трябваше да е край мен, а и аз бях гладна след сутрешното физическо усилие. Хвана ме за лакътя и ме поведе през масите, а другата му ръка се залепи по-уверено отвсякога за гърба ми. Мери ме посрещна като стара приятелка, а Стеф не си направи труда да ми носи меню, само ме попита дали ще искам обичайното. Думите й дори не прозвучаха въпросително и когато ми донесе чинията, отрупана с яйца, бекон, гъби и домати, останах доволна, че не си поръчах нещо по-подходящо за една дама.