Матю остави молива си и се надигна от бюрото.
— Господин Нокс тъкмо си тръгва, Матю. — Обърнах се към лаптопа си и написах няколко напълно безсмислени изречения.
— Надявам се, че разбирате какво правите — изстреля Нокс.
Матю изръмжа и аз поставих длан върху ръката му. Очите на Нокс се впиха в точката, в която телата на вампир и вещица се допираха.
До този момент Нокс само се бе съмнявал, че с Матю сме по-близки, отколкото вещиците можеха да приемат. Сега вече бе сигурен.
Казала си му какво знаеш за книгата, прозвуча гласът на Нокс в главата ми. Въпреки че се опитвах да отблъсна натрапничеството му, способностите му бяха прекалено силни. Парира опита ми и аз затаих дъх от изненада.
Шон вдигна разтревожено поглед. Ръката на Матю трепереше, а ръмженето му стихна до заплашително зъбене.
— Кой сега привлича вниманието на обикновените хора? — изсъсках и стиснах ръката на Матю, за да му покажа, че нямам нужда от помощта му.
Нокс се усмихна криво.
— Тази сутрин привлякохте вниманието не само на човешките същества, д-р Бишъп. До залез-слънце всички вещици в Оксфорд ще знаят, че сте предателка.
Мускулите на Матю се стегнаха и той се пресегна към амулета на шията си.
О, боже, помислих си, той ще убие вещера тук, в Бодлианската библиотека. Застанах между двамата, за да спра назряващия сблъсък.
— Достатъчно — прошепнах тихо на Нокс. — Ако не си тръгнете, ще кажа на Шон, че ми досаждате, и ще го помоля да повика охраната.
— Светлината в „Селдън Енд“ днес е доста силна — каза накрая Нокс и напрежението се разреди. — Мисля да се преместя в тази част на библиотеката. — И се отдалечи.
Матю дръпна ръката си и започна да си събира нещата.
— Тръгваме си.
— Не, оставаме. Няма да си тръгваме, докато не получим ръкописа.
— Чуваш ли какво ти говоря? — настоя разгорещено Матю. — Той те заплаши! Нямам нужда от ръкописа, имам нужда от… — Млъкна внезапно.
Натиснах го да си седне на мястото. Шон все още се взираше в нас и ръката му витаеше над телефона. Аз му се усмихнах и поклатих глава, преди да се обърна отново към вампира.
— Грешката е моя. Не трябваше да те докосвам, докато той беше край нас — прошепнах и погледнах към рамото му, на което още бе положена ръката ми.
Хладните пръсти на Матю повдигнаха брадичката ми.
— Съжаляваш, че ме докосна или че вещерът те видя?
— Нито за едното, нито за другото — отвърнах тихо. В сивите му тъжни очи за миг проблесна изненада. — Но ти не искаш да съм безразсъдна.
Когато Нокс пак се появи, Матю стисна по-силно брадичката ми и всичките му сетива се насочиха към вещера. Нокс се спря през няколко бюра от нас и Матю отново ми заговори:
— Още една дума от негова страна и си тръгваме, без значение дали ръкописът е пристигнал. Не се шегувам, Даяна.
След това ми бе напълно невъзможно да мисля за алхимични илюстрации. Предупреждението на Джилиан какво се случва с вещици, които пазят тайни от другите вещици, както и категоричната присъда на Нокс, че съм предателка, още звучаха в главата ми. Матю ми предложи да отидем на обяд, но отказах. Ръкописът още не се бе появил, а ние не можехме да си позволим да сме в „Блекуелс“, когато това стане. Не и когато Нокс е наоколо.
— Не видя ли какво изядох за закуска? — попитах го, когато той настоя. — Не съм гладна.
Скоро край мен мина и демонът, любител на кафе, който си размяташе слушалките, хванал само кабела им.
— Здрасти — поздрави той и махна на Матю и мен.
Матю рязко вдигна глава.
— Радвам се да ви видя пак. Може ли да си проверя пощата ей там, тъй като вещерът е при вас?
— Как се казваш? — попитах го, като се опитвах да скрия усмивката си.
— Тимъти — представи се той, докато се люлееше напред-назад на пети. Носеше каубойски ботуши от различни чифтове, един червен и един черен. И очите му не бяха еднакви: едното бе синьо, а другото — зелено.
— Разбира се, че можеш да си провериш пощата където желаеш, Тимъти.
— Ти си върхът. — Посочи ме с пръст, завъртя се на пети и се отдалечи.
Час по-късно вече не можех да сдържам нетърпението си.
— Ръкописът трябваше вече да е тук.
Вампирът ме проследи с поглед по двата метра празно пространство до гишето за поръчки. Очите му оставяха ледени следи, а не снежинки като по-рано, и бяха насочени право към лопатките на гърба ми.