— Здрасти, Шон. Ще провериш ли дали е доставен ръкописът, който поръчах тази сутрин?
— Сигурно някой друг го чете — отвърна Шон. — Още нищо не е дошло за теб.
Прерови поръчките и намери моята. На нея бе закачена бележка: „Ръкописът липсва“.
— Не липсва, видях го преди няколко седмици.
— Нека проверя. — Той заобиколи гишето и се насочи към кабинета на началника си. Матю вдигна очи и го видя как чука на рамката на отворената врата.
— Д-р Бишъп поръча ръкопис, но за него има бележка, че липсва — обясни Шон и подаде поръчката ми.
Господин Джонсън свери формуляра с книгата на бюрото си, прокара пръст по редовете, както бяха правили поколения библиотекари преди него.
— А, да, Ашмол. Липсва от 1859 година. Нямаме микрофилм. — Чух как столът на Матю изскърца, когато той се оттласна от бюрото си.
— Но аз го видях преди няколко седмици.
— Това е невъзможно, д-р Бишъп. Никой не е виждал този ръкопис от сто и петдесет години. — Господин Джонсън премигна зад очилата си с дебели рамки.
— Д-р Бишъп, може ли да ви покажа нещо, когато имаме малко свободно време? — Гласът на Матю ме накара да подскоча.
— Да, разбира се — обърнах се веднага към него. — Благодаря — прошепнах на господин Джонсън.
— Тръгваме си, и то веднага — просъска Матю. На пътеката срещнахме най-различни видове свръхестествени същества, които ни гледаха настойчиво. Видях Нокс, Тимъти, сестрите вампирки, Джилиан и още няколко непознати лица. От портретите над полиците в „Херцог Хенри“ в нас се взираха с мрачно неодобрение крале, кралици и други видни личности.
— Не може да е изчезнал, видях го — повторих като в транс. — Трябва да ги накараме да проверят.
— Не говори сега за това, дори не мисли за него. — Матю събра нещата ми със скоростта на светлината, направо не виждах ръцете му, докато запаметяваше написаното на компютъра ми и го затваряше.
Послушах го и започнах да изреждам наум английските монарси от Вилхелм Завоевателя до наши дни, за да отвлека мислите си от липсващия ръкопис.
Нокс мина покрай мен, видях го, че пише съобщение на мобилния си телефон. След него вървяха сестрите вампирки, които изглеждаха по-мрачни от обикновено.
— Защо си тръгват? — учудих се.
— Защото не получи Ашмол. Прегрупират се. — Матю бутна в ръцете ми чантата и компютъра и взе двете книги, които четях. Със свободната си ръка ме хвана за лакътя и ме поведе към гишето за поръчки. Тимъти ни махна тъжно от „Селдън Енд“, преди да вдигне към нас два пръста и да се оттегли.
— Шон, д-р Бишъп се връща в колежа с мен, за да ми помогне да разреша една загадка в трудовете на Нийдъм. Тези книги няма да й трябват до края на деня. Аз също няма да се връщам днес. — Матю му подаде прибраните в кутиите ръкописи. Шон изгледа строго вампира, после подравни кутиите и ги понесе към хранилището.
Не си разменихме нито дума по стълбите, а когато излязохме през стъклените врати на двора, вече бях готова да го залея с въпроси.
Питър Нокс се бе облегнал на парапета, обграждащ бронзовата статуя на Уилям Хърбърт. Матю рязко спря, пристъпи бързо пред мен и ме защити с едрото си тяло.
— Е, д-р Бишъп, не можахте да го вземете пак — подметна злобно Нокс. — Казах ви, че е било случайно. Дори и една Бишъп не може да развали магията без необходимото обучение. Майка ви можеше и да успее, но май нямате нейния талант.
Матю стисна устни, но не каза нищо. Опитваше се да не се меси в споровете между вещици, но нямаше да издържи безкрайно наглостта на Нокс.
— Ръкописът липсва. Майка ми беше надарена, но не беше кучка. — Бях настръхнала и Матю вдигна леко ръка, за да ме успокои.
— Липсва, значи — ухили се ехидно Нокс. — Но въпреки това го намерихте веднъж. Добре, че не развалихте магията втори път.
— И защо? — попитах нетърпеливо.
— Защото не можем да позволим историята ни да попадне в ръцете на животно като него. Вещиците не общуват с вампири, д-р Бишъп. И има основателни причини за това. Помнете коя сте. Ако забравите, ще съжалявате.
Една вещица не бива да пази тайни от другите вещици. Тогава й се случват лоши неща. Думите на Джилиан още отекваха в главата ми. Усетих как стените на Бодлианската библиотека заплашват да се стоварят върху ми. Опитах се да потисна паническия пристъп, който надигаше глава.
— Ако още един път я заплашиш, ще те убия на място. — Гласът на Матю беше спокоен, но един случаен минувач замръзна за миг, когато го чу, което подсказваше, че лицето му издава силните емоции.