— Матю — помолих тихо. — Не тук.
— Почнал си да убиваш вещици, така ли, Клермон? — изрепчи се Нокс. — Свършиха ли се хората и вампирите?
— Остави я на мира. — Гласът на Матю продължаваше да бъде равен, но тялото му бе готово за скок, ако Нокс направеше и най-малко движение към мен.
Лицето на вещера се изкриви.
— Няма начин. Тя принадлежи на нас, а не на теб. Същото се отнася и за ръкописа.
— Матю — повторих по-настоятелно. Момче на тринайсет години, обикновено човешко същество, с обеца на ухото и блед тен го разглеждаше с интерес. — Хората ни гледат.
Той се пресегна назад и сграбчи ръката ми. Шокът от допира на хладната му кожа до моята топла плът и усещането, че съм вързана за него, ме заляха едновременно. Той ме дръпна напред и ме прегърна.
Нокс се изсмя подигравателно.
— Ще ти е необходимо да направиш нещо повече от това, за да я защитиш, Клермон. Тя ще вземе пак ръкописа и ще ни го даде. Ще се погрижим за това.
Без да каже нищо повече, Матю ме избута през полянката и двамата заедно поехме по калдъръмената пътека покрай „Радклиф Камера“. Той хвърли поглед към затворените порти на „Ол Соулс“, изруга кратко и бурно и продължи да ме влачи към Хай стрийт.
— Близо сме — каза и стисна ръката ми малко по-силно.
Не ме пусна и когато влязохме в сградата. Кимна набързо на портиера по пътя към квартирата си. Качихме се в мансардата му, която беше също толкова топла и уютна като в събота вечерта.
Матю хвърли ключовете си на шкафа и ме бутна безцеремонно на дивана. Изчезна в кухнята и се върна с чаша вода. Подаде ми я, а аз само я държах в ръка, без да я пия, обаче той така силно се намръщи, че ме принуди да отпия, но се задавих.
— Защо не получих ръкописа втория път? — Бях разтърсена, защото Нокс се бе оказал прав.
— Трябваше да послушам инстинктите си. — Матю стоеше до прозореца, стискаше и разпускаше десния си юмрук и не ми обръщаше никакво внимание. — Не можахме да разгадаем връзката ти с магията. Ти си в смъртна опасност, откакто се докосна за първи път до книгата на Ашмол.
— Нокс може да ме заплашва, Матю, но няма да извърши глупост пред очите на толкова много свидетели.
— Ще останеш в Удсток няколко дни. Държа да си далеч от Нокс. Повече никакви случайни срещи в колежа, никакви разминавания в Бодлианската библиотека.
— Нокс се оказа прав: не мога да взема пак ръкописа. Така че ще ме остави на мира.
— Ще ти се, Даяна! Нокс иска да разбере тайните на Ашмол точно толкова, колкото и ние с теб. — Обикновено безупречното лице на Матю сега бе сгърчено от страдание. Той рошеше косата си с пръсти, докато не заприлича на плашило.
— Откъде и двамата сте толкова сигурни, че в скрития текст има тайни? — почудих се аз и се приближих до камината. — Това е алхимична книга. Може би в нея няма нищо повече.
— Алхимията е история на сътворението, разказана с химични средства. Съществата са химия, претворена в биология.
— Но когато този ръкопис е бил създаден, хората не са знаели нищо за биологията, нито са споделяли твоето виждане за химията.
Очите на Матю се присвиха толкова силно, че се превърнаха в цепки.
— Даяна Бишъп, шокиран съм от тесногръдието ти. — Изобщо не се шегуваше. — Създателите на ръкописа може и да не са знаели нищо за ДНК, но какви доказателства имаш, че не са си задавали същите въпроси за сътворението, каквито мъчат и съвременните учени?
— Алхимичните текстове са алегории, не указания. — Пренасочих страха и тревогата си от последните няколко дни към него. — Може да намекват за по-големи истини, но ако ги следваш, не можеш да проведеш надежден експеримент.
— Никога не съм твърдял обратното — съгласи се той. Погледът му още бе помътнен от потиснат гняв. — Но говорим за потенциални читатели, които са вещици, демони и вампири. Малко свръхестествена дарба, малко извънземна креативност и спомени от далечно минало, с което да се запълнят празнините, могат да дадат на тези същества достъп до информация, която не бихме искали да достигне до тях.
— Информация, която ти не искаш да достигне до тях! — Спомних си обещанието към Агата Уилсън и повиших глас. — Ти не си по-добър от Нокс. Искаш Ашмол, за да задоволиш собственото си любопитство. — Когато си взех нещата, ръцете ми бяха изтръпнали.
— Успокой се. — Тонът му не ми харесваше.