— Престани да ми казваш какво да правя. — Изтръпването стана по-силно.
Пръстите ми бяха сини и от тях се изстрелваха искри като от бенгалски огън. Изпуснах компютъра си и вдигнах ръце.
Матю би трябвало да е ужасен. Но той изглеждаше просто заинтригуван.
— Това често ли ти се случва? — попита внимателно със спокоен тон.
— О, не! — Хукнах към кухнята, оставяйки искряща следа.
Матю ме настигна до вратата.
— Недей с вода — каза той рязко. — Миришат ми на електричество.
Аха. Това обясняваше последния пожар, който бях предизвикала в кухнята.
Стоях безмълвна и държах ръцете си високо между нас двамата. Гледахме ги известно време, докато пръстите ми порозовяха и искрите отмряха напълно, оставяйки след себе си миризма на изгорял бакелит.
Когато фойерверките свършиха, Матю се облегна на рамката на вратата с небрежното изражение на аристократ от времето на Ренесанса, който позира за портрет.
— Е — отбеляза той, като ме гледаше със спокойствието на орел, готов всеки миг да нападне жертвата си. — Това беше интересно. Така ли става винаги, когато си гневна?
— Не се гневя — възразих и се извърнах от него. Ръката му се стрелна напред и ме обърна пак с лице към него.
— Няма да се измъкнеш толкова лесно. — Гласът му беше тих, но решителността му се бе върнала. — Гневиш се. Току-що се убедих. И за доказателство имам поне една дупка на килима.
— Пусни ме! — Устата ми се изкриви, на лицето ми се появи това, което Сара наричаше „кисела физиономия“. От нея студентите ми трепереха. Точно сега се надявах тя да накара Матю да се свие на топка и да се изтъркаля някъде надалеч. Или поне да ми пусне ръката, за да мога аз да се махна оттук.
— Предупредих те. Приятелството с вампир има усложнения. Дори и да исках, вече не мога да те пусна.
Наведох поглед към ръката му. Матю изсумтя раздразнено и я отдръпна, а аз се извърнах да си взема чантата.
Не бива да обръщаш гръб на вампир, когато се караш с него.
Ръцете на Матю ме обгърнаха изотзад и ме притиснаха толкова силно към гърдите му, че усетих как мускулите му се свиват и разпускат.
— А сега — каза той право в ухото ми — ще говорим като цивилизовани същества за случилото се. Няма да бягаш от него, нито от мен.
— Пусни ме, Матю. — Борех се да се освободя от ръцете му.
— Не.
Никой мъж не ми бе отказвал, когато го молех да спре да прави нещо — независимо дали ставаше въпрос за духане на носа в библиотеката, или за опит да си пъхне ръката под блузата ми в киносалона. Продължавах да се боря. Но Матю ме стисна по-силно.
— Спри да се бориш с мен. — Звучеше развеселен. — Ще се умориш много преди мен, уверявам те.
На курса по самозащита за жени ме бяха научили какво да правя, ако някой ме сграбчи отзад. Вдигнах стъпало и се опитах да го стоваря върху неговото. Матю обаче го отдръпна навреме и петата ми се заби в пода.
— Можем да продължаваме цял следобед в този дух, ако искаш — промърмори той. — Но честно казано, не ти го препоръчвам. Рефлексите ми са много по-бързи от твоите.
— Пусни ме и ще поговорим — процедих през стиснати зъби.
Той се засмя тихо и пикантният му аромат погали голата кожа на тила ми.
— Не се опитвай да се пазариш с мен, Даяна. Не, ще говорим така. Искам да знам колко пъти пръстите ти са посинявали.
— Не много често. — Инструкторът ми бе препоръчал, ако ме сграбчат отзад, да се отпусна и след това да се измъкна от хватката на нападателя. Но ръцете на Матю се затегнаха още повече. — Няколко пъти в детството. Подпалвах разни неща — кухнята, шкафове. Но сигурно защото се опитвах да си угася дланите на чешмата, а водата само усилваше огъня. Един или два пъти подпалих пердетата в стаята ми. Дърво извън дома ми, но беше малко дърво.
— И кога се случи за последен път?
— Миналата седмица, когато Мириам ме ядоса.
— И как стана? — попита той, като опря бузата си в моята. Би било успокоително, ако не ме държеше против волята ми.
— Каза ми, че трябва да се науча да се грижа за себе си и да спра да разчитам на теб за защита. В общи линии ме обвини, че играя ролята на принцеса в беда. — Само при спомена кръвта ми закипя и пръстите ми отново изтръпнаха.
— Ти си всичко друго, но не и принцеса в беда, Даяна. Случва ти се за втори път за по-малко от седмица — каза замислено той. — Интересно.