— Не мисля.
— Сигурен съм, че не мислиш така — потвърди той, — но въпреки това си е интересно. А сега да преминем към друга тема. — Приближи устни към ухото ми, макар че се опитах да се отдръпна, но без успех. — Какви са тези глупости, че се интересувам от нещо повече от един стар ръкопис?
Изчервих се. Краката ми се подкосиха.
— Сара и Ем смятат, че се въртиш около мен, защото искаш нещо от мен. Аз мисля, че искаш Ашмол.
— Но това не е вярно, нали? — прошепна той и нежно потри бузата и устните си в косата ми. Кръвта ми запя. Дори аз я чувах. Той отново се засмя, този път доволно. — И ти не го вярваш. Просто исках да съм сигурен.
Тялото ми се отпусна.
— Матю… — започнах аз.
— Ще те пусна — каза той и се отдръпна. — Но не се втурвай към вратата, ясно?
Още веднъж бяхме влезли в ролите на хищник и жертва. Ако побегнех, инстинктите щяха да му подскажат да ме подгони. Кимнах и той ме пусна, от което аз се почувствах странно неспособна да запазя равновесие.
— Какво да те правя? — Стоеше с ръце на кръста, на лицето му имаше крива усмивка. — Ти си най-разтърсващото същество, което някога съм срещал.
— Никой никога не е знаел какво да ме прави.
— Не се и съмнявам. — Разглеждаше ме известно време. — Отиваме в Удсток.
— Не! В колежа съм в пълна безопасност. — Беше ме предупредил, че вампирите обичат да покровителстват. И беше прав, не ми харесваше.
— Напротив — подчерта и в очите му проблесна гняв. — Някой се е опитвал да проникне в жилището ти.
— Какво? — Бях в шок.
— Разхлабената брава. Не помниш ли?
Всъщност имаше пресни драскотини по металните части. Но аз бях решила, че няма нужда да му казвам за тях.
— Ще останеш в Удсток, докато Питър Нокс напусне Оксфорд.
Сигурно на лицето ми се бе изписала досада.
— Няма да е толкова зле — каза той любезно. — Ще се занимаваш с йога когато си поискаш.
Матю отново се бе превърнал в мой телохранител и нямах голям избор. И ако беше прав — а аз подозирах, че е така — някой вече бе преминал покрай Фред и бе стигнал до квартирата ми.
— Хайде — подкани той и взе чантата с компютъра ми. — Ще те закарам до „Ню Колидж“ и ще изчакам да си събереш багажа. Но този разговор за връзката между Ашмол и посинелите ти пръсти не е приключил — продължи, като ме принуди да го погледна в очите. — Една сега започва.
Слязохме до служебния паркинг и Матю изкара ягуара измежду един скромен воксхол и старо пежо. С ограниченията на трафика в града с кола стигнахме два пъти по-бавно, отколкото щяхме да го направим пеша.
Матю спря пред портите на колежа.
— Веднага се връщам — обещах и преметнах чантата с компютъра на рамо, докато той ми отваряше вратата.
— Д-р Бишъп, имате поща — извика ми Фред във фоайето.
Взех си писмата, а главата ми пулсираше от стрес и тревога.
Размахах пощата си към Матю, преди да се кача в квартирата си.
Когато влязох, изритах обувките и си разтрих слепоочията. Хвърлих поглед към телефонния секретар. Той милостиво не примигваше. Пощата ми се състоеше само от сметки и голям кафяв плик с името ми, напечатано на него. Имаше марка, която показваше, че е от човек от университета. Пъхнах пръсти и измъкнах съдържанието.
Лист обикновена хартия бе прикрепен към нещо гладко и лъскаво. На хартията бе напечатана само една дума. „Помниш ли?“
С треперещи ръце махнах листа. Той падна на пода и под него се откри позната снимка. Бях я виждала само черно-бяла във вестниците. Тази беше цветна и толкова ясна, колкото в деня, в който бе снимана през 1983 година.
Трупът на майка ми по корем с тебеширени очертания около него, левият й крак бе извит под невъзможен ъгъл. Дясната й ръка се протягаше към баща ми, който лежеше по гръб, черепът му бе счупен отстрани, а торсът му бе разпорен от гърлото до слабините. Част от вътрешностите му бяха извадени и лежаха до него на пода.
От устата ми се изтръгна нещо средно между стон и писък. Паднах на пода, цялата треперех и не можех да откъсна очи от снимката.
— Даяна! — викаше ме трескаво Матю, но беше прекалено далеч. Чух как някой натиска бравата. Тропот от стъпки по стълбите, пъхване на ключ в ключалката.
Вратата внезапно се отвори, вдигнах поглед и видях пребледнялото лице на Матю и загрижената физиономия на Фред.
— Д-р Бишъп? — повика ме Фред.
Матю се движеше толкова бързо, та Фред сигурно разбра, че е вампир. Клекна до мен. Зъбите ми тракаха от шока.