Речено-сторено. Още повече, че проследяването се оказа съвсем лесна работа: Ахтирцев наистина вървеше, без изобщо да бърза, по посока на „Тверская“, не се обръщаше, само понякога провождаше с поглед по-миловидните госпожици. На няколко пъти Ераст Петрович се осмели да се доближи плътно до него и дори чу как студентът безгрижно си подсвирква арията на Смит от „Красавицата от Пърт“. По всичко личеше, че вчерашният кандидат-самоубиец (ако е бил той) беше в най-прекрасно настроение. Пред тютюневия магазин на Корф студентът спря и дълго разглежда изложените на витрината кутии с пури, но не влезе вътре. Фандорин все повече взе да се уверява, че „обектът“ просто убива времето до някакъв конкретен момент. Предположенията му прераснаха в сигурност, когато Ахтирцев измъкна от джоба си златен часовник, щракна капака и после с ускорена крачка пое нагоре по тротоара, преминавайки към изпълнение на енергичния „Хор на момчетата“ от модната опера „Кармен“.
Студентът сви по „Камергерски переулок“, спря да свирука и закрачи толкова бързо, че Фандорин се видя принуден да поизостане, за да не възбуди подозрения. За щастие, наближавайки салона на Дарзанс за дамска мода, „обектът“ забави крачката, а накрая направо се спря. Фандорин пресече на отсрещната страна и зае пост пред фурната, благоухаеща на прясно изпечени кифли.
Петнайсетина, че и цели двайсет минути, при това проявявайки все по-видима нервност, Ахтирцев ходи напред-назад пред резбованата дъбова порта, през която щъкаха делови дами и разсилни, натоварени с изящно опаковани пакети и кутии. Покрай тротоара се бяха наредили няколко каляски, някои дори с гербове на лакираните врати. В два часа и седемнайсет минути (Фандорин отбеляза времето по часовника на витрината) студентът трепна и се втурна да пресрещне току-що излязлата от магазина стройна дама с гъста воалетка. Той свали фуражката си и ръкомахайки, взе да обяснява нещо. Фандорин направи възможно най-разсеяна физиономия и пресече улицата — в края на краищата може и той да иска да купи нещо от Дарзанс.
— Нямам време за вас в момента — чу той гласа на дамата, облечена по последна парижка мода в рокля от лилаво моаре с шлейф. — По-късно. Заповядайте след седем както обикновено, и ще решим какво ще правим.
И без да погледне повече изнервения Ахтирцев, тя се насочи към двуместен открит файтон.
— Но, Амалия! Амалия Казимировна, моля ви! — извика подире й студентът. — Аз разчитах на… един вид на личен разговор!
— По-късно, по-късно! — отрони дамата. — Точно сега бързам!
Нежен полъх приповдигна от лицето й воалетката и Ераст Петрович се вцепени. Тези нощни, премрежени очи, този египетски овал, тези капризно извити устни — вече ги беше виждал, а такова лице, щом веднъж си го видял, не го забравяш никога. Ето я тайнствената А. Б., дето беше наредила на клетия Кокорин да не се отрича от любовта. Цялата работа, изглежда, придобиваше съвсем друг смисъл и окраска.
Ахтирцев унило замря на тротоара, главата му грозно хлътна между раменете (да, прегърбен е, определено е прегърбен, убеди се Ераст Петрович), а междувременно файтонът бавно отвеждаше египетската царица към „Петровка“. Трябваше да се реагира някак и, преценил, че студентът вече е ясен, Фандорин го заряза и хукна напред, към ъгъла на „Болшая Дмитровка“, където се бяха строили файтоните.
— Полиция — прошепна той на оклюмалия се на капрата кочияш. — Бързо тръгвай след оня екипаж! Хайде, размърдай се! И не ме зяпай така уплашено. Плащам.
Файтонджията изпъчи гърди, усърдно запретна ръкави, изплющя с гемовете и дори подвикна на петнистото конче, което звънна с подковите си по паважа.
На ъгъла с „Рождественка“ обаче натоварена с дъски талига препречи цялата улица. Ераст Петрович, крайно развълнуван, скочи прав, даже се надигна на пръсти, следейки с поглед успелият да се промъкне открит файтон.
За щастие успя да го види, че свива по Болшая Лубянка. Нейсе, добър е Господ, настигнаха го току преди Сретенка и съвсем навреме — оня сви в някаква тясна гърбава уличка. Колелата заподскачаха из бабуните. Забелязвайки, че обектът спира, Фандорин сбута в гърба файтонджията си — продължавай, карай напред да не ни усетят. Самият той нарочно се извърна, но с крайчеца на окото си забеляза, че някакъв дангалак с ливрея посреща с поклон лилавата дама пред спретната каменна къща. Зад първия ъгъл Ераст Петрович освободи файтона и бавно, сякаш се разхождаше, тръгна обратно. Ето я къщата — сега вече можеше подробно да я разгледа: зелен покрив, прозорците — затулени с тежки завеси, козирка над главния вход. На вратата не се вижда табелка.