Той млъкна, понеже на съседната маса шумно загълча компания пийнали търговски пътници — стягаха се да си ходят и се препираха кой да плаща. Сервитьорите на бърза ръка отнесоха мръсната покривка, донесоха нова и след минута опразнената маса вече бе заета от яко подпийнал чиновник с белезникави, почти прозрачни (сигурно от препиването) очи. До масата му тутакси приседна пухкаво кестеняво момиче, прегърна го през раменете и толкова живописно преметна крак връз крак, че Ераст Петрович не можеше да откъсне поглед от плътно опънатия на коляното червен копринен чорап.
А студентът, вече изгълтал пълна чаша рейнско вино и забучил вилицата в кървавия бифтек, не спираше:
— И сега сигурно си мислите, че Кокорин е посегнал на живота си от нещастна любов? Как ли пък не! Аз го убих, аз!
— Какво?! — не повярва на ушите си Фандорин.
— Каквото чухте — гордо кимна Ахтирцев. — Ще ви разкажа всичко, само стойте кротко и не ме прекъсвайте с въпроси. Да, убих го и не съжалявам ни най-малко. Убих го на честен дуел. Да, честно! Защото от памтивека не е имало по-честен дуел от нашия. Когато двама се изправят пред бариерата, почти винаги има нещо гнило — единият стреля по-добре, другият по-зле, единият е по-дебел и по-лесно го уцелваш, или пък не е мигнал цяла нощ и ръцете му треперят. А ние с Пиер направихме всичко коректно. Тя вика — беше в Соколники, разхождахме се тримата в един файтон — и тя вика, значи: „Ама че ми омръзнахте и двамата, покварени богаташки хлапета, как не взехте поне да се изпозастреляте?“ А Кокорин, говедото, вика: „Като нищо ще го убия, стига да ме възнаградите за това.“ Аз не падам по-долу: „Срещу награда и аз го убивам. Тая, викам, награда е такава, че на две не се дели. Значи — единият в пръстта, ако не отстъпи.“ Дотам я бяхме докарали с Кокорин. „Хайде де, чак толкова да ме обичате?“ — пита тя. А той: „Повече от живота си“. Аз също потвърдих. „Добре тогава — казва, — аз ценя у хората само смелостта, всичко друго може да се подправи. Чуйте волята ми. Онзи от вас, който наистина убие другия, ще получи за смелостта си награда, вие си знаете каква. — И се смее: — Само че май и двамата сте фукльовци. Никого няма да убиете. Нищо не представлявате вие, освен дето бащите ви са богати.“ Аз се ядосах: „За Кокорин, викам, не отговарям, но аз за такава награда нито своя, нито чуждия живот ще пожаля.“ И тя се ядоса: „Край, омръзна ми вашето кудкудякане. Решаваме, ще се стреляте, ама не на дуел, щото после ще ни побъркат от разправии. Пък и дуелът не е сигурна работа. Единият ще продупчи ръката на другия и после ще се домъкне да ми се прави на победител. Не, ще направим така — за единия смърт, за другия любов. Както реши съдбата. Теглете жребий. На когото се падне, ще се застреля. Ама преди това ще остави писмо, та да не каже някой, че е било заради мен. Уплашихте ли се, а? Ако сте се уплашили, поне ще ви е срам да ми се мъкнете у дома, все е от полза.“ Пиер ме изгледа и вика: „Не знам за Ахтирцев, но мен не ме е страх…“ Та така се разбрахме…
Студентът обори глава и млъкна. После се посъвзе, напълни чашата си до ръба и я изпи на един дъх. На съседната маса момата с червените чорапи се заливаше от смях — белоокият й нашепваше нещо на ухото.
— Ами тогава завещанието… — подхвана Фандорин и прехапа език, понеже той уж не би трябвало да знае нищо по въпроса. Но потъналият в мислите си Ахтирцев само кимна вяло:
— Завещанието ли?… Тя го измисли такова. „Искахте с пари да ме купите? — вика. — Добре, ще дадете пари, само че не сто хиляди, както ми подхвърляше Николай Степанич (вярно, веднъж й бях намекнал нещо, насмалко да ме изгони). Нито двеста. А всичко, което имате. На когото се падне да мре, да върви гол на оня свят. Само че, вика, на мен вашите пари не ми трябват, пари си имам достатъчно. Дайте ги за някакво добро дело — на света обител или нещо такова. Да ви измолят опрощение за смъртния грях. Как мислиш, вика, Петруша, дебела свещ ще ти отлеят от твоя милион.“ А Кокорин беше атеист, от войнстващите. Ядоса се. „Само не на поповете, вика. По-добре да ги оставя на леките жени за си купят по една шевна машина и да сменят занаята. Една уличница да не остане в Москва, това ще е добро възпоменание за Пьотър Кокорин.“ А Амалия казва: „Която е тръгнала по този път, не можеш да я поправиш. Навремето е трябвало, на млади години.“ Кокорин махна с ръка: „Тогава на децата, за сираците, в сиропиталището.“ А тя чак грейна: „За това, вика, Петруша, много нещо ще ти бъде простено. Ела да те целуна.“ Пък аз се ядосах. „Ще профукат, викам, милиона ти в Сиропиталището. Не четеш ли какво пишат вестниците за държавните приюти? Пък и множко ще им дойде. По-добре да ги оставим на англичанката, баронеса Естер, тя няма да ги открадне.“ Амалия и мен ме целуна — браво, вика, хубаво да натриете носа на нашите патриоти. Това беше на единайсети, в събота. В неделя се срещнахме с Кокорин и се разбрахме за всичко. Странен разговор беше. Той уж се перчеше, глумеше се, аз повечето време мълчах, но нито веднъж не се погледнахме в очите… Сякаш бях изтръпнал… Извикахме адвокат, съставихме завещанията както си му е редът. Пиер ми е на мен свидетел и изпълнител на волята, аз на него. Дадохме на адвоката по пет хилядарки всеки, да си държи езика зад зъбите. То и за него е неизгодно да дрънка. А с Пиер се разбрахме така — той го предложи. Събираме се сутринта в десет при мен на „Таганка“ (аз там живея, на улица „Гончарная“). Всеки носи в джоба си шестзаряден револвер с по един патрон в барабана. Вървим поотделно, но тъй че да се виждаме. На когото се падне жребият, опитва пръв. Кокорин беше чел някъде за американската рулетка и му беше харесало. Дори каза: заради нас с теб, Коля, ще я преименуват на руска, ще видиш. И друго нещо каза: скучно е, вика, да се гърми човек у дома, дай накрая да си направим една разходка преко черна котка. Склоних, беше ми все едно. Да си призная, бях се скапал, мислех, че ще загубя. И в мозъка ми пулсира: понеделник, тринайсети, понеделник, тринайсети. Цялата нощ не мигнах, дори ми текна дали да не запраща в чужбина, ама като се сетих, че той остава с нея и ще ми се присмиват… С една дума, останах.