Накрая, когато взе да го хваща съклет от лежане, на вратата се почука и без да дочака отговор, в стаята влезе енергичен господин, облечен с леко удобно сако, светъл панталон и без шапка. Грижливо вчесаните руси коси отваряха високо чело, в ъглите на твърдите устни се очертаваха две весели гънки, бръснатата, хлътнала по средата брадичка направо излъчваше самоувереност. Наблюдателните му сиви очи за миг обиколиха стаята и се спряха върху Фандорин.
— Виждам, че няма нужда да се представям — весело каза гостът. — Явно вече знаете основните неща за мен, макар и в неблагоприятна светлина. Грушин успя ли да се оплаче от телеграфа?
Ераст Петрович запримигва и не отговори нищо.
— Това е дедуктивният метод, скъпи ми Фандорин. Възстановяваш общата картина въз основа на някои дребни детайли. Най-важното тук е да не се увлечеш и да не стигнеш до неправилен извод, ако наличната информация допуска различни тълкувания. Но за това тепърва ще си приказваме, има време. Колкото до Грушин, елементарно е. Вашата хазайка ми се поклони едва ли не доземи и ме нарече „превъзходителство“ — това първо. Пък аз, както виждате, изобщо не приличам на „превъзходителство“, а и не съм още, понеже чинът ми е към „високоблагородията“ — това второ. Не съм споменавал пред никого за намерението си да ви посетя освен пред Грушин — това трето. Ясно е, че господин следственият пристав може да даде за дейността ми само неласкави отзиви — това четвърто. А пък телеграфът, за който ще се съгласите, че е абсолютно необходим в съвременната полицейска дейност, направи наистина небивало впечатление на цялото управление и нашият поспалив Ксаверий Феофилактович просто няма как да не го е споменал — това пето. Прав ли съм?
— Прав сте — потресеният Фандорин най-позорно предаде добрия Ксаверий Феофилактович.
— На тия млади години имате хемороиди? — попита енергичният гостенин, премести мехлема от стола на масата и седна.
— Не — пламна Ераст Петрович и пътьом се отрече и от Аграфена Кондратиевна. — Това… Хазайката е объркала нещо. Тя, ваше високоблагородие, все ще обърка нещо. Загубени женоря…
— Ясно. Наричайте ме Иван Францевич, а още по-добре просто „шефе“, понеже тепърва ще работим заедно. Прочетох вашето донесение — без никаква пауза продължи Брилинг. — Смислено. Наблюдателно. Резултатно. Приятно ме учуди вашата интуиция — в нашата работа това е най-скъпоценното нещо. Още нямаш представа как ще се развие ситуацията, а усетът ти подсказва да вземеш мерки. Досетили сте се, че визитата при Бежецкая може да бъде опасна? И сте сметнали за необходимо да облечете предпазен корсет? Браво!
Ераст Петрович се изчерви още повече.
— Да, добре измислено. Няма да те спаси от куршум, естествено, но срещу хладно оръжие е много добре. Ще разпоредя да се закупи една партида такива корсети за агентите при опасни задачи. Каква марка е?
Фандорин свенливо отвърна:
— „Лорд Байрон“.
— „Лорд Байрон“ — повтори Брилинг и си отбеляза нещо в малко кожено тефтерче. — Сега ми кажете кога ще можете да се върнете на работа? Имам специални планове за вас.
— Боже мой, ако ще — и утре! — пламенно възкликна Фандорин, загледан влюбено в новия началник, тоест шеф. — Сутринта ще прескоча до доктора да свали шевовете и съм на разположение.
— Чудесно. Как ще характеризирате Бежецкая?
Ераст Петрович се сконфузи и подхвана малко объркано, като си помагаше с изобилно ръкомахане:
— Тя. Тя е рядко красива жена. Клеопатра. Кармен… Неописуемо красива, но даже не е до красотата… Има магнетичен поглед. Ама не, и погледът не е основното. Основното е, че в нея се долавя огромна сила. Такава сила, че сякаш си играе с всички. А играта е с неясни правила, но много жестока. Според мен тази жена е крайно покварена и същевременно — абсолютно целомъдрена. Сякаш не са я възпитали както трябва като дете. Не знам как да го обясня… — руменина пак заля бузите на Фандорин, който разбираше, че дрънка врели-некипели, но все пак довърши: — Имам чувството, че не е толкова лоша, колкото се опитва да изглежда.