Уплаших се, помисли си Ераст Петрович. Ахтирцев беше споменал, че от двайсет крачки улучвал петак, колко му е да ме уцели в челото. Или, не дай Боже, в корема. Фандорин потрепери. Никога не беше държал в ръцете си дуелен пистолет. Ксаверий Феофилактович веднъж го води на полицейското стрелбище да стреля с колт, ама това е съвсем различно. Ще ме убие за едното нищо. Чисто скроено, няма за какво да го хванеш. Пълно е със свидетели. Скарали се при игра на карти, постоянно стават такива неща. Графът ще изкара някой месец в гарнизонния арест и толкоз, той си има влиятелни роднини, а Ераст Петрович си няма никого. И ще положат колежкия регистратор в дъсчения ковчег, ще го заровят в земята и никой няма дори да дойде на погребението му. Освен може би Грушин с Аграфена Кондратиевна. А Лизенка ще прочете във вестника и ще си помисли: жалко, толкова деликатен беше тоя полицай, пък и съвсем млад. Ами, ще прочете тя! Ема сигурно не й дава да чете вестници. А шефът, естествено, ще си каже: доверих се на тоя глупак, а той да се остави като вчерашно пале. Ще ми се дуелира! Дворянски щуротии! Че и ще се изплюе.
— Защо млъкнахте? — с жестока усмивка попита Зуров. — Да не ви се отщя да се стреляме?
А Ераст Петрович тъкмо го беше споходила една спасителна идея. Двубоят ще се състои, ама не веднага, най-рано утре сутринта. Разбира се, гадно и недостойно е да тичаш да се оплакваш на шефа. Но Иван Францевич спомена, че и други агенти работят по Зуров. Напълно е възможно и в този момент в салона да има някой от хората на шефа. Тъй че Фандорин приема дуела, както честта го изисква, ама какво е крив той, ако до сутринта тук цъфне полицията и арестува граф Зуров — да речем, за това, че държи игрален дом. Той всъщност няма изобщо да знае какво се е случило — Иван Францевич сам ще се сети какво да прави.
Спасението беше, кажи го, в ръцете му, но изведнъж гласът на Ераст Петрович заживя сякаш свой собствен живот, независим от волята на стопанина, и взе да меле нещо невъобразимо, а най-странното, спря да трепери:
— Не, не ми се отщя. Само че защо чак утре? Да го направим веднага. Чувал съм, графе, че от сутрин до вечер сте се били упражнявали в стрелба по петаци, и то тъкмо от двайсет крачки? — лицето на Зуров се наля с кръв. — Нека постъпим другояче, ако ви стиска. — Ето го момента, когато разказът на Ахтирцев влезе в работа! И няма нужда нищо да се измисля. Всичко е вече измислено. — Ще хвърлим жребий и на когото се падне — излиза в двора и се гърми. Без бариери, секунданти и прочие. Хем ще се размине почти без неприятности. Загубил човекът на карти и си теглил куршума — чиста работа. А господата ще дадат честна дума, че ще запазят всичко в тайна. Така ли е, господа?
Господата се разгълчаха, при което мненията се разделиха на две: едните изразяваха готовност веднага да дадат честната си дума, другите предлагаха да се забрави разпрата и помирението да се полее. Един майор с рунтави мустаци дори възкликна: „Ама хлапака си го бива!“ — и това още повече окуражи Ераст Петрович.
— Е, графе? — възкликна той с отчаяна дързост, изгубил всякакви задръжки. — Да не би петакът да е по-добра мишена от собствената глава? Или ви е страх да не улучите?
Зуров мълчеше, разглеждаше храбреца с интерес и имаше вид като да пресмята нещо.
— Е, добре — отрони той накрая с небивало хладнокръвие. — Приемам условията ви. Жан!
Пъргавият лакей се отзова на мига. Иполит Александрович му заръча:
— Револвер, нова колода и бутилка шампанско. — И прошепна още нещо на ухото му.
Две минути по-късно Жан се върна с поднос в ръцете. Наложи му се да си проправя път, тъй като всички посетители на салона без изключение се бяха събрали край масата.
Зуров ловко, със светкавично движение отвори барабана на дванайсетзарядния „льофоше“ и показа, че всички патрони са в гнездата си.
— А ето я и колодата — пръстите му с апетитно хрущене разкъсаха плътната опаковка. — Сега е мой ред да раздавам. — И очевидно изпаднал в прекрасно настроение, се засмя. — Правилата са прости: който пръв изтегли черна карта, той ще си тегли куршума. Съгласен ли сте?
Фандорин кимна мълчаливо, вече беше започнал да схваща, че е излъган, че са го преметнали по най-чудовищния начин, че може да се каже, вече е убит, при това много по-сигурно, отколкото от двайсет крачки. Ловкият Иполит го беше изпързалял, ах, как чисто го беше изпързалял! Тоя майстор — и да не извади нужната карта от собствената си колода! Сигурно си има цял склад белязани карти.
Междувременно Зуров демонстративно се прекръсти и обърна най-горната карта. Оказа се дама каро.
— Това е Венера — нагло се усмихна графът. — Винаги ме е спасявала. Ваш ред е, Фандорин.