— Кажете, драги, дали тук е отседнала една персона, някоя си мис Олсен? — с фалшива небрежност се подпря на рецепцията Фандорин.
Отговорът, макар и напълно очакван, накара сърцето му да се свие:
— Не, милорд, лейди с подобно име не ни гостува и не е гостувала. — Но доловил дълбокото разочарование в очите на госта, портиерът направи ефектна пауза и невинно съобщи: — Обаче името, което ваша светлост спомена, не ми е напълно непознато.
Ераст Петрович залитна и извади от джоба си още една златна лира.
— Говорете.
Портиерът приближи лицето си — Фандорин чак усети евтиния му одеколон — и прошепна:
— Тук пристига поща на името на тая персона. Всяка вечер в десет часа се явява някой си мистър Морбид, май слуга или иконом, и прибира писмата.
— Огромен на ръст, с големи светли бакенбарди и създава впечатление, че никога през живота си не се е усмихвал? — бързо попита Ераст Петрович.
— Да, милорд, това е той.
— Често ли пристигат писма?
— Често, милорд, почти всеки ден, а понякога и по няколко наведнъж. Днес например — портиерът многозначително се обърна и изгледа рафтовете с гнезда за ключове — са цели три.
Намекът попадна в целта.
— Чудя се дали не бих могъл да погледна пликовете: ей тъй, от любопитство — потропа Фандорин по плота с поредния половин соверейн.
В очите на портиера припламна трескав блясък: ставаше нещо невероятно, нещо неумопостижимо, но изключително приятно.
— Всъщност това е строго забранено, милорд, но… Ако говорим само за пликовете…
Ераст Петрович грабна пликовете, но го очакваше разочарование — на тях липсваше адрес на подателя. Третата жълтица май беше отишла бадева. Макар че шефът беше позволиш всякакви разходи „в рамките на разумното и в интерес на работата“… А какво пише на пощенските клейма?
Печатите накараха Фандорин да се замисли: едното писмо беше от Щутгарт, второто от Вашингтон, а третото чак от Рио де Жанейро. Я гледай ти!
— Мис Олсен отдавна ли получава кореспонденцията си тук? — попита Ераст Петрович, докато пресмяташе наум колко време е необходимо, за да преплува едно писмо океана. А освен всичко е трябвало и тукашният й адрес да стигне до Бразилия! Ставаше нещо странно. Та Бежецкая не би могла да пристигне в Англия по-рано от преди три седмици.
Отговорът беше неочакван:
— Отдавна, милорд. Още когато започнах работа тук — преди четири години — писмата си идваха.
— Така ли?! Да не бъркате нещо?
— Уверявам ви, милорд. Всъщност самият мистър Морбид е на служба при мис Олсен не много отдавна, от началото на лятото. Във всеки случай преди него писмата ги вземаше мистър Мьобиус, а пък още по-преди мистър… ммм, съжалявам, забравил съм му името. Беше незабележим джентълмен и също не приказваше много.
Ах, ако можеше да надникне в пликовете! Ераст Петрович изпитателно изгледа информатора си. Може и да не устои на изкушението. Но в този миг на новоизлюпения титулярен съветник и дипломатически куриер първа категория му хрумна по-добра идея.
— Значи казвате, че тоя мистър Морбид идва всяка вечер в десет?
— Можете да си сверявате часовника по него, милорд.
Ераст Петрович за четвърти път остави върху плота половин соверейн, на свой ред се наведе и зашепна нещо на ухото на щастливия портиер.
Времето, което оставаше до десет, бе оползотворено по най-продуктивен начин.
Преди всичко Ераст Петрович почисти, смаза и зареди куриерския си колт. След това влезе в банята и натискайки един през друг педалите за гореща и студена вода за няма петнайсет минути напълни ваната. Наслаждава й се около половин час и докато водата изстина, планът за по-нататъшните действия бе съставен окончателно.
Фандорин отново залепи мустаците си и се повъртя известно време пред огледалото. След това се облече като типичен англичанин: черно бомбе, черно сако, черен панталон, черна вратовръзка. В Москва със сигурност щяха да го вземат за гробар, но в Лондон вероятно ще мине за невидим. Облеклото беше идеално и за през нощта: само прибираш маншетите и закриваш с реверите ризата — и моментално се разтваряш в прегръдките на тъмнината, което беше крайно важно за осъществяването на неговия план.
Оставаше му още час и половина за познавателна разходка из околностите. Ераст Петрович сви от Грей Стрийт към широка улица, която гъмжеше от файтони, и почти веднага се озова пред прочутия театър „Олд Вик“, описан най-подробно в пътеводителя. Измина още известно разстояние и — о, чудо! Съзря познатите очертания на гара Уотърлу, откъдето наетата карета взе пътя до „Зимна кралица“ за около четирийсет минути — онзи негодник кочияшът го изръси цели пет шилинга. А след малко се показа и сивата, някак неприятна в тъмнината Темза. Ераст Петрович дори потръпна от гледката на мътните води и незнайно защо го обзе някакво мрачно предчувствие. Пък и в тоя чужд град той изобщо се чувстваше неуютно. Минувачите гледаха покрай него, нито един не го погледна в лицето, което, съгласете се, в Москва не можеш да си го представиш. Но при все това не го напускаше странното усещане, че в гърба му е опрял нечий враждебен поглед. На няколко пъти младежът се обръщаше и веднъж дори май забеляза как някаква облечена в черно фигура бързо се скри зад стълба за афиши. Впрочем Ераст Петрович веднага се окопити, наруга се мислено за тая си мнителност и повече не се обърна. Всичко е от проклетите нерви. За момент дори се поколеба дали да не отложи осъществяването на плана до утре вечер. Тогава би могло сутринта да намине към посолството и да се срещне с тайнствения деловодител Пижов, за когото спомена шефът. Но плахата предпазливост беше срамно чувство, пък и не му се губеше повече време. Почти три седмици отидоха ей така, за глупости.