Хитрият кочияш спря коня, без да му се казва, обърна се и попита:
— Трябва ли да уведомявам полицията за това пътуване, сър?
— Вземете тази крона и си отговорете на въпроса сам — отвърна Ераст Петрович, който реши да освободи файтона — кочияшът беше прекалено хитър. Пък и нямаше представа кога ще се връща. Пред него беше пълната неизвестност.
Прескачането на оградата се оказа лесна работа, в гимназията беше преодолявал и по-високи.
Градината плашеше със сенките си, клоните негостоприемно го шибаха в лицето. Отпред между дърветата смътно се белееха очертанията на двуетажна къща с изгърбен покрив. Като се мъчеше да стъпва по-безшумно, Фандорин се промъкна до последните храсти (миришеха на люляк и най-вероятно си беше някакъв английски люляк) и направи рекогносцировка. Това пред него май не беше къща, а по-скоро вила. Пред входа гори фенер. Прозорците на първия етаж светят, но там, изглежда, са сервизните помещения. Много по-интересен е осветеният прозорец на втория етаж (изведнъж си спомни, че англичаните кой знае защо наричат този етаж „първи“), но как да стигне дотам? За късмет улукът минаваше наблизо, а стената бе обрасла в нещо увивно и на пръв поглед доста здраво. Навиците от ученическите години отново щяха да свършат работа.
Като черна сянка се шмугна Ераст Петрович до стената и опита с ръка улука. Изглежда здрав и не дрънчи. Тъй като тишината беше жизненоважна, изкачването стана по-бавно от желаното. Най-сетне кракът му напипа някакъв перваз, който много сполучливо опасваше целия втори етаж и, вкопчвайки се здраво в бръшляна, лианите, дивото грозде — или каквито там бяха тия змиевидни стъбла — Фандорин стъпка по стъпка се запромъква към заветния прозорец.
В първия момент го обзе страшно разочарование — в стаята нямаше никой. Лампата с розов абажур осветява изящно бюро с някакви книжа по него, в ъгъла сякаш белее креват. Кабинет ли е това или спалня? Ераст Петрович изчака около пет минути, но нищо не се промени, само една тлъста нощна пеперуда кацна на лампата, трепкайки с мъхнатите си крилца. Нима ще трябва да се връща обратно? Или все пак да рискува и да влезе в стаята? Леко бутна прозореца и той се открехна. Фандорин се колебаеше и едновременно се кореше за тази си нерешителност и мудност, но излезе, че правилно се е бавил — вратата се отвори и в стаята влязоха двама, жена и мъж.
Щом видя жената, Ераст Петрович едва не нададе победен вик — Бежецкая! С гладко вчесаните си черни коси, хванати с алена лента, с дантеления пеньоар и наметнатия отгоре пъстър цигански шал тя му се стори ослепително красива. О, такава жена заслужава да й простиш всякакви прегрешения!
Амалия Казимировна се обърна към мъжа — в сянката лицето му не се виждаше, но според ръста му трябва да беше мистър Морбид — и на безукорен английски (шпионка е, със сигурност шпионка!) попита:
— Значи със сигурност е той?
— Да, мем. Не може да има никакво съмнение.
— Откъде сте толкова сигурни? Вие видяхте ли го?
— Не, мем. Днес беше дежурството на Франц. Той докладва, че малкият е пристигнал към седем часа. Описанието съвпада едно към едно, познали сте даже за мустаците.
Бежецкая звънко се засмя:
— Обаче не бива да го подценяваме, Джон. Момчето е от късметлиите, познавам тоя тип хора — те са непредсказуеми и много опасни.
Ераст Петрович го сви под лъжичката. Май говорят за него? Не, абсурд.
— Дребна работа, мем. Стига само да наредите… Ще идем двамата с Франц и ще го оправим за нула време. Стая петнайсет, втория етаж.
Да, точно така е! Тъкмо в петнайсета стая, на третия етаж (втори по английски) беше отседнал Ераст Петрович. Но как са разбрали?! Откъде?! Фандорин рязко, въпреки болката, отлепи тия позорни и безполезни мустаци.
Амалия Казимировна (или как й е истинското име) се намръщи и в гласа й звънна метал:
— Да не сте посмели! Аз съм виновна, аз ще си оправя грешката. Веднъж в живота повярвах на мъж… Чудя се само защо от посолството не ни предупредиха за пристигането му?
Фандорин цял се обърна на слух. Значи тия имат свои хора в руското посолство! Я гледай ти! А Иван Францевич се съмняваше. Кажи, кажи — кой е!
Но Бежецкая каза нещо друго:
— Писма има ли?
— Днес са цели три, мем — и икономът с поклон й подаде пликовете.