— Пораснал е — произнесе неочаквано Бежецкая с тих, умислен глас. — И май е възмъжал.
Отпусна ръка и пеньоарът се свлече по кръглото рамо, толкова бяло, че Ераст Петрович преглътна.
— Храбрият ми, заядлив глупчо — все тъй тихо пророни тя, гледайки го право в очите. — И толкова, толкова хубав!
— Ако възнамерявате да ме прелъстите, знайте, че напразно си губите времето — изчерви се той. — Не съм такъв глупчо, за какъвто ме мислите.
Амалия Казимировна тъжно промълви:
— Вие сте едно нещастно момче, което дори не разбира в какво се е забъркало. Горкичкият ми хубавец. Сега вече и аз не мога да ви спася…
— По-добре помислете за собственото си спасение! — Ераст Петрович се опитваше да не гледа проклетото рамо, което се беше оголило още повече. Нима е възможно да съществува толкова сияйна, снежно-млечна кожа?
Бежецкая рязко се изправи и той отскочи с насочено дуло.
— Не мърдайте!
— Не се бойте, глупчо. Колко сте румен… Може ли да ви докосна? — Протегна ръка и леко погали с пръсти бузата му. — И колко сте топъл… Кажете де, какво да ви правя сега?
Другата й ръка нежно докосна пръстите, стиснали револвера. Матовите немигащи очи бяха толкова близо, че Фандорин съзря в тях две малки розови отражения от лампата. Обзело го беше страшно безсилие, спомни си предупрежденията на Иполит за пеперудата и пламъка, но някак отстрани, сякаш се отнасяше за друг човек.
А после стана следното: лявата ръка на Бежецкая отмести колта, а дясната хвана Ераст Петрович за врата и рязко го дръпна напред и същевременно челото й се заби в носа му. Фандорин ослепя от острата болка, макар и бездруго не би могъл да види нищо, понеже лампата с грохот полетя на пода и стана тъмно като в рог. Следващият удар — с коляно в слабините — го преви надве, пръстите му конвулсивно се свиха и изхвръкналият от дулото пламък озари стаята. Амалия се сгърчи, изхлипа, нададе полувик, полустон и вече никой не удряше Ераст Петрович, никой не стискаше ръката му. Чу се шум от падане на тяло. Ушите му звъняха, отстрани по брадичката му течеше кръв, от очите му се лееха сълзи, а от удара в слабините му идеше просто да се свие на кълбо и да се търкаля, да стиска зъби, да мучи, докато не премине тази непоносима болка. Но нямаше време за мучене — отдолу вече се чуваха гласове и ехтяха крачки.
Фандорин грабна чантата от бюрото, хвърли я през прозореца, хвърли се навън и насмалко да се хлъзне и да полети надолу, защото ръката му още стискаше револвера. Нямаше спомен как се е спуснал по улука, беше го страх да не би в тъмното да не може да намери чантата, но тя се виждаше ясно върху белия чакъл. Ераст Петрович я грабна и се втурна право през храстите, мърморейки под носа си: „Браво на дипломатическия куриер… Уби жената… Господи, какво да правя… Тя си е виновна… Не исках. А сега накъде… Полицията ще ме търси… И тия също… Убиец… В посолството не може… Моментално да изчезна от Англия… Не, и това не може… Ще дебнат по пристанищата, по гарите… За тая чанта земята ще обърнат… Господи, Иван Францевич, какво да правя, какво?…“ Без да спира тичането, Фандорин се озърна и видя нещо, което го накара да се препъне и насмалко да падне. Сред храстите стоеше неподвижна фигура с черна пелерина. В лунната светлина се бялна мъртвешко, странно познато лице. Граф Зуров!
С глух вик потресеният Фандорин се метна през оградата, втурна се наляво, надясно (откъде беше дошъл с кеба?) и като реши, че няма никакво значение, хукна надясно.
Глава единадесета,
На Кучешкия остров, в тесните улички зад милуолските докове, нощта настъпва бързо. Докато се огледаш, здрачът от сив вече е станал кафяв, а редките улични фенери горят през един. Мръсно, унило, откъм Темза лъха влага, от купчините боклуци — воня. И улиците са празни, само пред подозрителните пъбове и евтините вертепи кипи някакъв лош и опасен живот.
В съборетините на „Фери роуд“ живеят безработни моряци, дребни мошеници и застаряващи пристанищни курви. За шест пенса на ден получаваш самостоятелна стая с легло — и повече никой не те търси за нищо. Едно-единствено правило: за строшени мебели, сбиване и нощна врява плащаш на Дебелия Хю, хазаина, един шилинг, а при отказ те изхвърлят като пале. Дебелия Хю от сутрин до вечер седи зад едно бюрце до входа. Стратегическо място: вижда кой идва, кой си отива, кой какво носи или, обратно, иска да изнесе. Хората тук са различни, всичко може да се очаква.
Ето, да речем, тоя рижавия рошав французин, художникът, дето току-що се шмугна покрай хазаина в ъгловата стая. Бие го парата жабаря, безропотно си предплати за цяла седмица, не пие, по цял ден седи като затворник, днес за пръв път е излязъл нанякъде. Хю, естествено, се възползва от случая да надникне в стаята му и какво си мислите? Художник бил, а в стаята няма ни бои, ни платна. Може и да е някой убиец, кой го знае — защо иначе ще си крие очите зад тъмни очила? Дали пък да не обади на полицая? И без това си е предплатил.