Да се уведоми деловодителят Пижов. Ама тайно, да не надуши предателят в посолството. Само че как? Предател може да е който си иска, пък и за Фандорин е опасно да се върти край посолството, та дори като риж французин с художническа блуза… Ще трябва да се рискува. Ще прати по градската поща писмо на губернския секретар Пижов и ще го надпише „лично!“. Нищо няма да пише, само адреса си и много поздрави от Иван Францевич. Той е умен човек, трябва да се досети. А градската поща тук, разправят, стигала едва ли не за два часа…
Тъкмо тъй бе постъпил Фандорин и сега, вечерта чакаше да чуе потайно почукване на вратата.
Но никой не почука. Всичко стана съвсем другояче.
Късно след полунощ Ераст Петрович седеше в оръфаното кресло, където криеше синята чанта, и клюмаше в полудрямка. Свещта на масата беше почти догоряла, в ъгъла сумракът заплашително се сгъстяваше, отвън през прозореца долиташе тревожното громолене на приближаваща буря. Въздухът беше тежък и спарен, сякаш някой невидим здравеняк ти е седнал на гърдите и не дава да си поемеш дъх. Фандорин балансираше на някаква неопределена граница между сън и яве. Важните делови мисли внезапно затъваха в някакви странични безсмислици и младият мъж току се сепваше и тръскаше глава, за да се измъкне от водовъртежа на съня.
Тъкмо по време на поредното сепване се случи нещо странно. Отначало дочу някакво необяснимо тъничко писукане. След това не вярващият на очите си Фандорин видя как ключът взе сам да се превърта в ключалката. Вратата с противно скърцане се плъзна навътре и на прага изникна чудато видение: дребен, хърбав господин на неопределена възраст с гладко избръснато кръгло личице и малки очички в мрежа от дребни бръчици.
Потресеният Фандорин грабна деринджъра от масата, а видението му се усмихна сладко, доволно закима и изгука с извънредно приятен, сякаш меден тенор:
— Ето, ме и мен, мило момче, раба господен и губернски секретар Порфирий Пижов, син Мартинов. Долетях по първия знак. Като вятър, повикан от арфа Еолова.
— Как отворихте вратата? — уплашено прошепна Ераст Петрович. — Много добре си спомням, че превъртях ключа два пъти.
— С магнитен шперц, ето го, моля — на драго сърце обясни дългоочакваният гост и демонстрира някакво продълговато блокче, което, впрочем, тутакси прибра в джоба си. — Изключително удобно нещо. Взех го от един местен апаш. По работа ми се налага да влизам в отношения с ужасни субекти, обитатели на самото обществено дъно. Завършени мизерабли, уверявам ви. Господин Юго не ги е сънувал дори. Ама и те са душички човешки, и до тях може да проникне човек. Аз дори ги обичам и отчасти ги колекционирам тия изверги. Нали го е казал поетът: препуска всеки, както иска, дордето спъне го смъртта. Или, както викат швабите, йедес тирхен хат зайн плезирхен — всяко добиче на свой крак тича.
Нямаше съмнение, че странният гост е способен без никакво затруднение да дрънка на всякакви теми, но наблюдателните му очи не си губеха времето напразно, а проницателно оглеждаха както самия Ераст Петрович, така и оскъдното обзавеждане на свърталището му.
— Аз съм Ераст Петрович Фандорин. Изпратен съм от господин Брилинг по крайно важен въпрос — каза младият криминалист, макар за първото и второто да споменаваше в писмото си, а за третото Пижов без всякакво съмнение сам се беше досетил. — Само че не ми е дадена никаква парола. Трябва да е забравил.
Ераст Петрович тревожно погледна Пижов, от когото сега зависеше неговото спасение, но онзи само плесна длани с къси пръстчета:
— Не трябват никакви пароли. Глупости, детинщини. Русин русина да не познае? Стига ми един поглед в очите ви ясни (Порфирий Мартинович се приближи плътно до него) и виждам всичко като на длан. Чист и смел юноша, с благородни стремежи, патриот на отечеството мило. Естествено, в нашето учреждение други не се взимат.
Фандорин се намръщи — стори му се, че губернският секретар се прави на палячо, мисли го за вчерашен. Затова Ераст Петрович сухо, без емоции, разказа историята си. Стана ясно, че Порфирий Мартинович умее не само да мели с език, но и най-внимателно да слуша — беше истински талант в това отношение. Пижов седна на леглото, кръстоса ръце на корема си, затвори напълно и без това присвитите си очички, просто сякаш изчезна. В най-буквален смисъл се обърна на слух. Нито веднъж не прекъсна разказвача, не помръдна. Само от време на време, в ключовите моменти от разказа, изпод затворените му клепачи проблясваше някаква искра.