Ераст Петрович не сподели хипотезата си относно писмата — реши да я запази за Брилинг, а за финал каза:
— И тъй, Порфирий Мартинович, пред вас е един беглец и неволен убиец. Необходимо ми е спешно да се прехвърля на континента. Трябва да стигна до Москва, при Иван Францевич.
Пижов размърда устни, почака дали няма да му каже още нещо, след което тихичко попита:
— Ами чантата? Дали да не я препратим с дипломатическата поща? Тъй ще е по-солидно. Току-виж… Тия господа, по всичко личи, не се шегуват, ще ви търсят из цяла Европа. Колкото до континента, естествено, ще ви прехвърля, ангел мой. Ако не се боите да поверите живота си на несигурните вълни, още утре ще отплавате с някоя рибарска лодка. Надуй платната, буйни ветре…
Какво се е хванал за тия ветрове, ядоса се Ераст Петрович; право да си кажем, хич не му се разделяше със синята чанта, за която бе заплатил толкова висока цена. А Порфирий Мартинович, като да не бе забелязал колебанията на събеседника си, продължи:
— Не ща да си пъхам гагата в чужди работи. Щото съм и скромен, и нелюбопитен. Виждам обаче, че много неща премълчавате. Правилно постъпвате, сладък мой, думата е сребро, мълчанието — злато. Иван Францевич Брилинг е голям човек. Тъй да се каже, орел прегорд сред врани сиви, на кой да е не ще се довери. Та какво решавате?
— В какъв смисъл?
— Относно чантичката ми беше мисълта. Бих я нашляпал отвред с печати и бих я дал на оправен куриер и ще си пристигне тя в Москва като с конче-вихрогонче. Пък аз ще бия шифрована депеша — очаквайте пакета, от боговете дар безценен.
Ей Богу, Ераст Петрович не жадуваше за почести, нито за ордени и слава. И в интерес на работата щеше да даде чантата на Порфирий Мартинович, с куриер наистина щеше да е и по-бързо, и по-сигурно. Но въображението толкова пъти му беше рисувало картината на триумфалното му завръщане при шефа, как с ефектен жест му връчва чантата и започва завладяващия си разказ за преживените приключения… Нима нищо такова няма да се случи?
И Фандорин прояви малодушие. Каза строго:
— Чантата е скрита в сигурно скривалище. И ще я доставя лично. Отговарям за нея с главата си. Не ми се сърдете, Порфирий Мартинович.
— Че отде-накъде ще ви се сърдя? — Пижов не настоя на предложението си. — Ваша воля. И на мен ще ми е мирна главата. Не ми трябват чужди тайни, стигат си ми моите. Щом е в скривалището, да си стои в скривалището. — Стана от мястото си, плъзна поглед по голите стени на стаичката. — Хайде сега си починете, друже мой. Младостта иска сън. Пък мен, стареца, бездруго ме мъчи безсънието, ще ида междувременно да видя за лодчицата. Утре (всъщност вече днес), щом пръкне зората, съм при вас. Ще ви откарам на морския бряг, ще ви прегърна за сбогом и ще ви прекръстя за из път. А аз ще остана тук, в таз чужда чужбина. Ех, пустата ни орисия — немили, клети, недраги… — Тук вече Порфирий Мартинович май се усети, че е прекалил с вайкането и разпери ръце с виновен поглед: — Да ме прощавате, увлякох се в дрънканици. Ама съм се затъжил за жива руска реч, тук все те тегли нещо по-така да кажеш. Нашите умни глави в посолството повече френски приказват. Няма на кого да си излееш каквото ти е накипяло.
Навън вече гърмеше не на шега, май бе и заваляло. Пижов скокна и се застяга:
— Ще тръгвам. Ох-хо-хо, там буря кърши клон изправен…
На прага се обърна, погали Фандорин с поглед и с нисък поклон се стопи в мрака на коридора.
Ераст Петрович затвори вратата, пусна резето и потръпна — гръмотевица удари сякаш покрива над самата му глава.
Тъмно и страшно е в мизерната стаичка, чието единствено прозорче гледа към голия, без едничко стръкче трева, плочник. Навън е лошо, вали дъжд, но по сиво-черните, разкъсани облаци броди луната. През процепа на завеските жълт лъч прорязва надве бърлогата, разсича я чак до леглото, където облян в студена пот, се върти от връхлетелите го кошмари Фандорин. Той е напълно облечен, обут и въоръжен, само револверът му е под възглавницата.
Обременена от убийството, съвестта изпраща на горкия Ераст Петрович страшно видение. Над леглото му се е надвесила мъртвата Амалия. Очите й са полузатворени, изпод клепачите й се стича капка кръв, в голата си ръка държи черна роза.
— Какво ти сторих? — жално стене убитата. — Бях млада и красива, бях нещастна и самотна. Оплетоха ме в мрежи, излъгаха ме и ме развратиха. Единственият човек, когото бях обичала, ме предаде. Ти извърши смъртен грях, Ераст, ти уби красотата, а нали красотата е чудо Господне? Ти погази чудото Господне. Защо, за какво?
Ледената кървава капка се отронва от бузата й право на челото на изтормозения Фандорин, той трепва и отваря очи. Вижда, че, слава Богу, няма никаква Амалия. Това е сън, само сън. Но на челото му отново пада някаква ледена капка.