Докато кълцаше със стилета мокрия шнур, Фандорин не усещаше нито студа, нито дори тежестта на корубата си. Най-много зор видя с дясната ръка, но щом я освободи, работата потръгна: рраз! — и лявата ръка се притече на помощ на дясната; двва! — и чувалът е разсечен от горе до долу; трри! — и тежкото парче релса потъна в меката тиня.
Сега беше важно да не изплува прекалено рано. Ераст Петрович се отблъсна с крака и изпъна ръце напред, мъчейки се напипа в мътилката опорите на кея. Тук някъде трябва да са, съвсем наблизо. Ето че пръстите му докоснаха хлъзгавото, обрасло с водорасли дърво. Полека, без никакво бързане, нагоре по стълба. Да няма плискане, да няма никакъв звук.
Под дъските на кея е тъмно като в рог. Изведнъж черната вода изхвърли от недрата си кръгло бяло петно. А в долния край на белия кръг веднага се отвори друг, по-малък и тъмен — устата на титулярния съветник жадно пое речния въздух. Миришеше на газ и на гнило. Това беше вълшебният аромат на живота.
А в това време горе, на кея, течеше спокойна беседа. До спотаилия се отдолу Ераст Петрович достигаше всеки звук. О, Боже, понякога той си беше представял, че чак се беше разплаквал от умиление, с какви думи приятели и врагове ще споменават загиналия без време герой, какви речи ще звучат над пресния му гроб. Какво му беше сега да слуша глупостите на мерзавците, които се мислеха за негови убийци! Нито дума за оня, когото погълнаха мрачните води — човек, надарен с ум и сърце, с благородна душа и високи стремежи!
— Ох, тая разходка ще ми струва поне един ревматичен пристъп — въздъхна Франц. — Я колко е влажно. Колко ще стоим тук? Хайде да тръгваме.
— Рано е.
— Слушай, аз в тая залисия останах без вечеря. Дали ще дадат да хапнем, или пак ще измислят да ни пратят нанякъде?
— Не се пъни да мислиш. Каквото наредят, това ще правим.
— Да имаше поне по едно студено телешко. Червата ми вече къркорят… И май пак ще се местим. Тъкмо посвикнах. Защо? Нали всичко се оправи?
— Тя знае защо. Щом така е заповядала, значи се налага.
— Вярно си е. Тя не греши. За нея бих направил всичко — собствения си баща не бих пожалил. Стига да имах баща разбира се. Собствените ни майки не са правили толкова за нас, колкото тя.
— То се знае. Добре, стига, да тръгваме.
Ераст Петрович изчака крачките им да заглъхнат в далечината, за по-сигурно преброи още до триста и едва тогава пое към брега.
Докато с огромни мъки, сурвайки се няколко пъти надолу, изпълзя на ниския, но почти отвесен кей, мракът вече започна да се топи под напора на изгрева. Лъжеудавникът трепереше от студ, чак зъбите му тракаха, на всичко отгоре се разхълца — явно се беше нагълтал с мръсната речна вода. Но все пак животът беше прекрасен. Ераст Петрович почти с любов загледа сивия простор на реката (на отсрещния бряг трептяха нежни светлини), възхити се на майсторлъка с който бе направен ниският дървен склад, хареса му грациозното поклащане на буксирите и гемиите, накацали край пристана. Безметежна усмивка озари мокрото, изцапано с мазут лице на възкръсналия. С наслада се протегна той и изведнъж замря в тая нелепа поза — от ъгъла на склада се отлепи и бързо се търкулна към него нисък, чевръст силует.
— Ах, каналии, ах, пройдохи — занарежда силуетът с тънко пронизително гласче. — Как пък нищичко да не могат да свършат сами, все трябва някой да ги надзирава. Закъде сте без Пижов, а? Ще ви очистят като слепи котета…
Обзет от праведен гняв, Фандорин се втурна напред. Изменникът, изглежда, си въобразяваше, че сатанинското му предателство е останало неразкрито.
Но в ръката на губернския секретар се появи нещо, което проблесна със заплашителен метален блясък, и Ераст Петрович първо се закова на място, а после заотстъпва.
— Точно така, сладурчето ми, правилно се ориентирате — одобри Пижов и походката му стана пъргава, котешка. — Вие сте разумно момче, веднага ви разбрах. Виждали ли сте друг път такова нещо? — той размаха нещото и Фандорин видя двуцевен пистолет с необичайно голям калибър. — Ужасно нещо, да знаете. На местния разбойнически жаргон му викат „смашър“. Ето тук, благоволете да погледнете, се поставят два патрона дум-дум, същите, дето ги забранява Санктпетербургската конвенция от 68-а година. Ама на — бандити, Ерастушка, злодеи! Тая човеколюбива конвенция за нищо я нямат! А куршумчето е избухливо, щом попадне на меко, цялото се разтваря като цветче. Месце, кокалче, жиличка — не подбира, всичко прави на кайма. По-внимателно, миличък, не шавайте много, да не ме стреснете и да гръмна, щото после няма да си простя това зверство, много ще се разкайвам. Ужасно боли, ако те улучи в корема или другаде из тая област.