— Призрак, нали? — попита Фандорин. — Фосфоресциращ?
— Точно така. Ауу, тръпки ме побиха. Даже не схванах отначало, че това е Амалия. Пак взе да ми става интересно. Пък тя се държи странно. Първо влезе през същата врата, сетне излезе, в двора се шмугна, после пак през вратата. Лакеите само търчат по нея. Хеле, след малко изкарват от вътре някакъв самоходен чувал. Не схванах веднага, че теб са спипали, чак по-късно ми дойде акълът. Оттук нататък армията се раздели: Амалия и покойникът се качиха в каретата, файтончето тръгна след тях, а лакеите с чувала, с теб демек, тръгнаха с каляската в другата посока. Добре, викам си, тоя чувал не е моя работа. Трябва да спасявам Амалия, че се е набъркала в мръсна история. Тръгвам по каретата и файтончето, копитата шляпат. Малко нещо се отдалечихме — стоп. Скочих аз, прегърнах добичето през муцуната, да не изцвили. Покойният се измъкна от каретата, вика (нощта тиха, чува се надалеч): „Аз, душичке, ще ида да проверя. Стяга ми се нещо сърцето. Че то, нашето момче, много бойко ми се видя. Ако ви потрябвам — знаете къде да ме намерите.“ Аз отпърво побеснях: каква душичка ти е тя, дъртак смарамучкан! После изведнъж ми просветна: абе тоя да не би за Еразъм да приказва? — Иполит поклати глава, горд от своята досетливост. — Нататък всичко е ясно. Оня, дето караше файтончето, се качи на капрата на каретата. Аз тръгнах след покойния. Еей там бях застанал, зад ъгъла, исках да разбера какво толкова си му напакостил. Ама тихо си приказвахте, звук не се чуваше. Не смятах да гърмя, пък и тъмничко беше за добър изстрел, ама той тръгна направо да те убива — по гърба му видях. За такива неща имам набито око, братко, мен питай. Ама какъв изстрел, а? Какво ще кажеш: не е дупчил Зуров петаците бадева? От четирийсет крачки право в темето, хем виж на каква светлина.
— Чак пък четирийсет — разсеяно каза Фандорин, друго му беше в главата.
— Как да не са четирийсет?! — развълнува се Иполит. — Ела да премериш! — дори захвана да отброява крачки (малко късички, честно казано), но Фандорин го спря:
— Къде ще ходиш сега?
Зуров искрено се учуди:
— Как къде? Отиваме първо да се оправиш, да заприличаш на човек, ще ми обясниш подробно какви са тия циркове, дето ги разигравате, ще хапнем, а оттам отивам у Амалия. Да я гръмна, змия такава, че да се свърши. Или ще взема да я откарам със себе си. Само че ми кажи — съюзници ли сме с теб или съперници?
— Добре, слушай тогава — сбърчи вежди Ераст Петрович и уморено разтърка очи. — Нямам нужда от помощ — това първо. Нищо няма да ти обяснявам — това второ. Да гръмнеш Амалия е добра идея, само че като идеш там, да не вземат теб да гръмнат — това трето. И освен това не съм ти никакъв съперник, повдига ми се от нея — това четвърто.
— Нда, май все пак ще е най-добре да я застрелям — замислено реагира Зуров. — Е, сбогом, Еразъм. Ако е рекъл Господ, може и да се видим пак.