Най-чудното беше, че писмо от Лондон наистина имаше — само че не на „К“, а на латинското „C“. Я го гледай ти, какъв „Mr. Nicolas M. Croog“ се извъди! Какво ли не вижда човек, ако раздава писма до поискване.
— Ама това наистина ли си ти? — попита Штукин, не че толкова се беше усъмнил, ами от любопитство.
— Аз съм, бъди сигурен — доста грубо отговори кочияшът, протегна лапата си през прозореца и грабна жълтия плик с клеймото „бърза поща“.
Кондратий Кондратиевич му подаде отчетната книга.
— Умееш ли да се разписваш?
— Що не? — и наглецът тури някаква заврънкулка в графата „получено“.
Штукин изпрати посетителя с ядосан поглед и вече по навик изви око към англичанина, ама оня беше изчезнал. Сигурно му беше додеяло да чака.
Ераст Петрович със свито сърце зачака кочияша отвън. Ама че Николас Кроог! Колкото повече неща излизат наяве, толкова по-неясно става. Но най-важното: шестдневният поход през Европа не отиде напразно. Преварих го, стигнах го, хванах го! Ще има какво да представя на шефа. Само да не изтървем тоя Круг.
До тротоара дремеше наетият за цял ден файтонджия. Беше се съклетясал от принудителното бездействие и много страдаше, че беше поискал от странния господин само пет рубли — за това мъченичество можеше да поиска и шест. Съзрял най-сетне дългоочаквания си пътник, файтонджията се изпъчи и придърпа юздите, но Ераст Петрович хич не го и погледна.
Обектът излезе. Слезе по стълбите, нахлупи синя фуражка и се упъти към спрялата отстрани карета. Фандорин го последва, без да бърза. Пред каретата обектът спря, пак свали фуражката и с поклон подаде жълтия плик. През прозорчето се подаде мъжка ръка с бяла ръкавица и го пое.
Фандорин ускори крачка, за да успее да зърне лицето на неизвестния. И успя.
Седналият в каретата риж господин с пронизителни зелени очи и разсипани по бледото му лице лунички разглеждаше дали не са повредени восъчните печати. Ераст Петрович го разпозна моментално — самият мистър Джералд Кънингам, моля ви се, блестящ педагог, приятел на сираците, дясна ръка на лейди Естер.
Излезе, че кочияшът бе чакал напразно, нямаше да е трудно да се открие адресът на мистър Кънингам. Предстоеше по-спешна работа.
Кондратий Кондратиевич го очакваше сюрприз: англичанинът взе, че се върна. Само че този път бързаше страшно. Отърча до гишето за приемане на телеграми, мушна си главата през прозорчето и захвана да диктува на Михал Николаич нещо много спешно. А пък Михал Николаич също изведнъж се засуети, разбърза се, абе направо да не го познаеш.
Штукин се заинтригува. Надигна се от мястото си (слава Богу, нямаше клиенти) и все едно че се разтъпква, отиде до другия край на салона, при телеграфния апарат. Спря зад съсредоточено тракащия с ключа Михал Николаич, надникна леко и прочете набързо нахвърляното:
До Криминалното отделение на Московската полиция. Крайно спешно. За статския съветник господин Брилинг. Върнах се. Моля незабавно да се свържете с мен. Чакам при телеграфа. Фандорин.
Ето какво била работата, сега вече ми стана ясно. Штукин погледна „англичанина“ с други очи. Криминалист, ще рече. Разбойниците гоним. Хубаво.
Агентът се щура напред-назад из залата десетина минути, не повече, когато останалият пред апарата Михал Николаич му махна с ръка и му подаде лентата с телеграфния отговор.
Кондратий Кондратиевич цъфна отстрани и прочете — направо от лентата:
ДО Г-Н ФАНДОРИН. ГОСПОДИН БРИЛИНГ СЕ НАМИРА В С.ПБ. АДРЕСЪТ Е: КАТЕНИНСКАЯ УЛ. ДОМЪТ НА СИВЕРС. ДЕЖУРЕН ЧИНОВНИК ЛОМЕЙКО.
Това съобщение, кой знае защо, страхотно зарадва карирания. Той дори плесна с ръце и попита гледащия го с любопитство Штукин:
— Къде е тая „Катенинская?“ Далеч ли е?
— Никак даже — учтиво отвърна Кондратий Кондратиевич. — Много е удобно оттук. Качвате се на маршрутната карета, слизате на ъгъла на „Невский“ и „Литейний“, а оттам…
— Няма значение, имам файтон — прекъсна го агентът и хукна към вратата, размахал пътната си чанта.
„Катенинская“ много се хареса на Ераст Петрович. Изглеждаше точно като най-приличните улици на Берлин или Виена: асфалт, нови електрически улични лампи, масивни къщи на по няколко етажа. С една дума, Европа.
Домът на Сиверс с каменни рицари на фронтона и с ярко осветен въпреки светлата вечер вход беше особено хубав. Че къде другаде да живее такъв човек като Иван Францевич Брилинг? Беше напълно невъзможно да си го представиш да обитава някаква съборетина с прашен двор и ябълкова градинка отзад.
Услужливият портиер успокои Ераст Петрович — каза, че господин Брилинг си е у дома: „едва-що преди пет минути се прибраха“. Днес на Фандорин всичко му вървеше като по вода, всичко ставаше от раз.