— Какво злодейство! — възмути се Ераст Петрович и дори остави в чинията недояден марципан.
— И когато успях да науча, че крайната цел на дейността на „Азазел“ е била убийството на престолонаследника…
— Не е възможно!
— Уви, възможно е. Накратко, когато това стана ясно, получих нареждане да преминем към решителни действия. Наложи се да изпълнявам, макар че бих предпочел отначало да си изясня напълно картината. Но вие и сам разбирате, че когато под заплаха е животът на негово императорско височество… Проведохме операцията, но не мина съвсем гладко. На 1 юни терористите трябваше да се съберат в една вила в Кузминки. Нали си спомняте, разправях ви. Обаче вие бяхте завладян от вашата идея. Е, какво? Напипахте ли нещо?
Фандорин измуча нещо с пълна уста, насили се да преглътне голямо парче вафла с крем, но Брилинг се засрами:
— После, после, моля ви. Нахранете се. И така. Обкръжихме вилата от всички страни. Наложи се да действаме само с петербургските си агенти, без да привличаме московската жандармерия и полиция — трябваше на всяка цена да се избегне разгласата — Иван Францевич въздъхна ядосано. — Моя е вината, бях прекалено предпазлив. Накратко, поради липса на хора не успяхме да осъществим прецизно акцията. Започна престрелка. Двама агенти бяха ранени, един — убит. Никога няма да си го простя. Не успяхме да заловим никого жив, останаха само четири трупа. Единият прилича по описание на вашия човек с белезникавите очи. Впрочем той фактически не ни е оставил очи за разпознаване — отнесъл е половината си череп с последния куршум. В мазето открихме лаборатория за производство на адски машини, разни документи, но както вече казах, много неща от плановете и връзките на „Азазел“ си останаха тайна, при това, боя се — завинаги. Въпреки това Негово величество, канцлерът и шефът на жандармския корпус оцениха високо нашата московска операция. Споменах пред Лаврентий Аркадиевич и за вас. Вярно е, че вие не участвахте във финала, но ми бяхте от голяма полза по време на разследването. Ако не възразявате, ще работим заедно и занапред. Поемам съдбата ви в свои ръце… Хапнахте ли? Хайде сега разказвайте. Какво става в Лондон? Успяхте ли да откриете следите на Бежецкая? Какви са тия щуротии с Пижов? Убит ли е? Карайте поред, само поред, да не изпуснете нещо.
Колкото по̀ напредваше разказът на шефа, толкова по-силна завист пламтеше в погледа на Ераст Петрович и собствените му приключения, с които доскоро толкова се бе гордял, бледнееха и се смаляваха в очите му. Покушение срещу престолонаследника! Адска машина! Съдбата злобно се бе надсмяла на Фандорин, беше го подмамила със слава и го беше отклонила от главния път към жалки околни пътеки.
Все пак той подробно разправи пред Иван Францевич своята епопея. Само малко позамъгли обстоятелствата, при които се бе лишил от синята чанта, и дори леко се изчерви, което май не убягна от вниманието на мълчаливо и навъсено слушащия Брилинг. Но към финала Ераст Петрович се окопити, оживи се и не се въздържа от ефектния завършек:
— И тогава видях тоя човек! — възкликна той, стигнал до сцената пред петербургската поща. — Вече знам в чии ръце са и съдържанието на синята чанта, и всички нишки на организацията! „Азазел“ е жив, Иван Францевич, но той е в ръцете ни!
— Хайде говорете де, дяволите ви взели! — кресна шефът. — Стига детинщини! Кой е тоя човек? Къде е?
— Тук, в Петербург — наслаждаваше се на реванша си Фандорин. — Някой си Джералд Кънингам, главен помощник на въпросната лейди Естер, върху която нееднократно обръщах вашето внимание. — На това място Ераст Петрович деликатно се прокашля. — Ето че и въпросът със завещанието на Кокорин се разкри. Ясно е вече защо Бежецкая подтиква своите поклонници тъкмо към естернатите. Ама как се е уредил само тоя рижият! Какво прикритие си е намерил, а? Сирачета, филиали из целия свят, една алтруистично настроена баронеса, пред която се отварят всички врати. Хитър господин, не може да му се отрече.