Генерал-адютант Лаврентий Аркадиевич Мизинов, началник на Трети отдел и шеф на жандармерийския корпус, разтърка зачервените си от умора очи. Глухо издрънчаха златните акселбанти на парадния му мундир. През изтеклото денонощие не остана време за преобличане, още по-малко за сън. Снощи нарочен куриер изкара Лаврентий Аркадиевич от бала по случай имения ден на великия княз Сергей Александрович. И като тръгна една…
Генералът погледна с неприязън разчорления момък, който седеше отстрани, заровил издраскан нос в хартиите. Не бил спал две нощи, а е свеж като ярославска краставичка. И се държи, все едно целия си живот е прекарал в кабинетите на високото началство. Добре де, нека рови. Ама Брилинг, Брилинг каква я свърши?! Акълът му не го побираше!
— Какво става, Фандорин, колко време ще се туткате? Какви идеи ви гонят пак? — строго попита генералът, който усещаше главата си напълно неспособна да роди каквото и да е идея след безсънната нощ и изморителния ден.
— Всеки момент, ваше високопревъзходителство, всеки момент — изломоти младокът. — Остават още пет записа. Нали ви предупредих, че списъкът може да е шифрован. А шифърът сам виждате колко е засукан — половината букви са останали неразгадани, пък и не си спомням всички, които ги пишеше там… Аха, този тук е пощенският директор от Дания, ето кой бил. Така, а тоя кой е? Първата буква не е дешифрирана — слагаме кръстче, за втората също кръстче, третата и четвъртата са м, после пак кръстче, след това е n, после d, ама под въпрос. Последните две липсват. Излиза ++ММ+ND(?)++.
— Глупости на търкалета — въздъхна Лаврентий Аркадиевич. — Брилинг досега три пъти да се е сетил. Вие сигурен ли сте, че не е било пристъп на безумие? Не мога да си го представя…
— Напълно съм сигурен, ваше високопревъзходителство — за кой ли път каза Ераст Петрович. — Съвсем ясно го чух да казва „Азазел“. Момент! Спомних си! В списъка на Бежецкая имаше някакъв commander. Това трябва да е той.
— Commander е звание в британския и американския флот — поясни генералът. — Съответства на нашия капитан втори ранг. — Той сърдито се разтъпка из стаята. — Азазел, Азазел, какъв е тоя Азазел, дето ни дойде до главата! Излиза, че нищичко не знаем за него! Московското разследване на Брилинг не струва пукната пара! Всичко са глупости, фикция, лъжа — и терористите, и покушението срещу престолонаследника! Просто е заличавал следите, и толкоз! Пробутал ни е някакви трупове! Или наистина е сложил на топа на устата някого от ония нещастници нихилистите? Може да е направил нещо такова — беше способен човек, много способен… По дяволите, какво става с тоя обиск? Цяло денонощие вече се туткат!
Вратата се открехна леко и в процепа се промуши навъсена, изпита физиономия със златни рамки на очилата.
— Ваше високопревъзходителство, ротмистър Белозьоров.
— Най-сетне! Говорим за вълка, а той в кошарата! Да влезе!
В кабинета влезе възрастен жандармерийски офицер с уморен поглед, когото Ераст Петрович предния ден беше видял в дома на Кънингам.
— Открихме нещо, ваше високопревъзходителство — докладва той тихо. — Бяхме разделили къщата и градината на квадрати, преровихме всичко, прочистихме — няма и няма. Тогава на агент Ейлензон, детектив с изключителен нюх, му хрумна да провери стените в естерната за кухини. И представяте ли си, Лаврентий Аркадиевич? Открихме тайна ниша, нещо като фотографска лаборатория, а вътре двайсет сандъчета, всяко съдържа приблизително по двеста картончета. Шифърът е странен, съвсем различен от тоя в писмото. Разпоредих да докарат сандъчетата тук. Вдигнах по тревога целия шифровъчен отдел, вече се хващат на работа.
— Браво, Белозьоров, браво — отрони похвала зарадваният генерал. — Тоя с нюха го предложете за награда. Я да се отбием до шифровъчното. Елате, Фандорин, сигурно ще ви е интересно. После ще довършите, вече няма закъде да бързаме.
Те се качиха два етажа нагоре, бързо закрачиха по безкрайния коридор. След един завой насреща им, размахал ръце, изскочи пребледнял чиновник.
— Ужас, ваше високопревъзходителство, ужас! Мастилото избелява пред очите ни, нищо не можем да направим!
Мизинов се затича, което никак не отиваше на набитата му фигура, златните пискюлчета по еполетите му затрептяха като крилца на пеперуда. Белозьоров и Фандорин непочтително изпревариха големия началник и първи нахлуха през високата бяла врата.
В голямата стая, претъпкана с бюра, цареше суматоха. Десетина чиновници се щураха безцелно сред купчините бели картончета, наредени по бюрата. Ераст Петрович сграбчи едно от тях и видя едва различими знаци, подобни на китайски йероглифи. Буквално пред погледа му йероглифите се стопиха и картончето стана девствено чисто.