— Извинете, какво приказвате? — опитваше се да проумее англичанката, мигайки с яркосините си очи.
А Ераст Петрович млъкна и се вторачи в нея, поразен от страшното си откритие.
— Значи не е бил Кънингам… — прошепна той. — Вие сте били. Вие и никой друг! И преди двайсет, и преди двайсет и пет години, и преди четирийсет! Вие, разбира се, кой друг! И Кънингам наистина е бил само ваша дясна ръка! Четири хиляди ваши възпитаници, фактически ваши деца! И за всекиго от тях вие сте като майка! За вас приказваха Морбид и Франц, не за Амалия! Вие сте тая, която е дала на всекиго цел в живота, „открила му е пътя“! Та това е страшно, страшно! — Ераст Петрович изстена като от силна болка. — Вие от самото начало сте възнамерявали да използвате вашата педагогическа теория, за да направите световен заговор.
— Не бих казала, че от самото начало — спокойно възрази лейди Естер. По някакъв недоловим, но съвсем очевиден начин тя се бе променила. Вече не приличаше на кротка и мила старица, в очите й пламна ум, властност и непреодолима сила. — В началото аз просто исках да спасявам бедни и онеправдани човешки деца. Исках да ги направя щастливи, поне доколкото мога. Дори да са само сто или хиляда. Но моите усилия бяха капка в морето. Докато аз спасявах едно дете, свирепият Молох на обществото смилаше хиляда, милион малки човеци, у всеки от които изначално пламти Божията искра. Тогава разбрах, че моят труд е безсмислен. Не можеш да изгребеш морето с лъжица. — Гласът на лейди Естер укрепна, превитите й рамене се изправиха. — И още нещо разбрах — че Господ ми е дал сили за нещо повече. Че мога да спася не просто шепа сирачета — аз мога да спася човечеството. Няма да стане, докато съм жива, но ще се случи двайсет, трийсет, петдесет години след смъртта ми. Това е моето призвание, това е моята мисия. Всяко от моите деца е скъпоценност, венец на сътворението, рицар на едно ново човечество. Всеки от тях ще му донесе неоценими ползи, животът на всеки ще промени света към по-добро. Те ще създадат мъдри закони, ще сътворят шедьоври на изкуството, ще открият тайните на природата. С всяка изминала година те стават все повече и повече и с течение на времето ще преобразят този отвратителен, несправедлив, престъпен свят!
— За какви тайни на природата говорите, за какви шедьоври на изкуството? — горчиво попита Фандорин. — Та вас ви интересува само властта. Нали видях — във вашия списък има само генерали и бъдещи министри.
Милейди си позволи снизходителна усмивка.
— Драги приятелю, Кънингам завеждаше само категория F. Тя е много важна, но далеч не е единствена. „F“ ще рече Force /сила/, тоест всичко онова, което се отнася до механизма на упражняването на пряката власт: политика, държавен апарат, въоръжени сили, полиция и тъй нататък. А има и категория „Ѕ“ — Science /наука/, категория „А“ — Art /изкуство/, категория „В“ — Business /бизнес/. Има и много други. За четирийсет години педагогическа дейност аз съм отворила пътя за шестнайсет хиляди осемстотин деветдесет и трима души. Не забелязвате ли колко стремително се развива в последните десетилетия науката, техниката, изкуството, законотворчеството, промишлеността? Не забелязахте ли, че през това наше деветнайсето столетие, някъде от средата му, светът изведнъж стана по-добър, по-разумен, по-красив? Тече истинска мирна революция. И тя е абсолютно необходима, в противен случай несправедливото обществено устройство ще доведе до друга, кървава революция, която ще запрати човечеството с няколко века назад. Моите деца всекидневно спасяват този свят. Почакайте само да видите какво ни чака тепърва. Между другото, спомням си, питахте ме защо не отглеждам момичета. Признавам си, че оня път ви излъгах. Вземам и момичета. Много малко, но все пак вземам. Имам един специален естернат в Швейцария, където се възпитават скъпите ми дъщери. Това е един съвсем специален материал, бих казала, по-скъпоценен и от синовете ми. Вие май се познавате с една от моите възпитанички — усмихна се закачливо милейди. — Вярно е, че точно сега тя се държи неразумно и е забравила за момент своя дълг. С младите жени понякога е така. Но тя непременно ще се върне при мен, аз си познавам момичетата.
Тия думи подсказаха на Ераст Петрович, че Иполит все пак не е убил Амалия, а вероятно я е откарал някъде надалеч, но напомнянето за Бежецкая разчовърка стари рани и донякъде разми впечатлението (доста силно, честно казано) от речта на баронесата.
— Високата цел, разбира се, е нещо прекрасно! — разпали се той. — Но какво ще кажете за средствата? Та вие трепете хората като мухи.