— Не е вярно — разгорещи се и милейди. — Искрено съжалявам за всеки погубен живот. Но не можеш да изчистиш авгиевите обори и да не се изцапаш. Един загинал спасява хиляди, милиони други хора.
— И кого точно е спасил Кокорин? — саркастично се заинтересува Фандорин.
— С парите на този безполезен прахосник аз ще възпитам за Русия и за света хиляди светли умове. Няма как, момчето ми, не аз съм създала този жесток свят, в който за всичко трябва да се плаща определена цена. В случая, според мен, цената е напълно разумна.
— Ами смъртта на Ахтирцев?
— Преди всичко той не си държеше езика зад зъбите. На второ място, прекалено досаждаше на Амалия. А третото — вие самият сте го казали на Иван Брилинг — е бакинският нефт. Никой не може да протестира написаното от Ахтирцев завещание, то си остава в сила.
— И не се страхувахте от полицейско разследване?
— Глупости! — сви рамене милейди. — Много добре знаех, че милият ми Иван ще оправи всичко. От дете си беше надарен с блестящ аналитичен ум и организаторски талант. Такава трагедия е, че вече не е сред нас… Брилинг щеше да уреди всичко по най-добрия начин, ако не беше един твърде педантичен млад джентълмен. Просто не ни провървя, ужасно не ни провървя.
— Момент, милейди — най-сетне се сети да наостри уши Ераст Петрович. — Защо сте толкова откровена с мен? Да не би да се надявате да ме привлечете във вашия лагер? Ако не беше пролятата кръв, щях да съм изцяло на ваша страна, обаче вашите методи…
Лейди Естер го прекъсна с безметежна усмивка:
— Не, друже, не се опитвам да ви агитирам. За жалост се запознахме твърде късно — вашият разум, характер, система от морални ценности вече са сформирани и е почти невъзможно да бъдат променени. А откровеността ми се дължи на три причини. Първо, вие сте много съобразителен младеж и предизвиквате у мен искрена симпатия. Не бих искала да ме смятате за чудовище. Второ, вие допуснахте сериозна грешка, идвайки от гарата направо тук, без да уведомите за това своето началство. И трето, неслучайно ви сложих да седнете на това крайно неудобно кресло с толкова странно извит гръб.
Ръката й направи някакво недоловимо движение и от високите подлакътници на фотьойла изскочиха две стоманени ленти, които плътно приковаха. Фандорин за облегалката. Още недоразбрал случилото се, той понечи да скочи, но едва можа да се помръдне, а краката на креслото сякаш бяха сраснали с пода.
Милейди разтърси малка камбанка и в стаята тутакси влезе Андрю, все едно беше подслушвал на ключалката.
— Мили Андрю, доведете, моля ви, колкото може по-скоро професор Бланк — нареди лейди Естер. — По пътя му обяснете ситуацията. Да, нека донесе хлороформ. Заръчайте на Тимофай да се оправи с файтонджията. — Тя тъжно въздъхна. — За съжаление — няма как иначе.
Андрю се поклони мълчаливо и излезе. В кабинета се възцари мълчание: Ераст Петрович сумтеше, опитваше се да пребори стоманения капан и се мъчеше да се извърти, за да докопа спасителния херщал. Проклетите обръчи обаче го бяха обхванали толкова плътно, че се наложи да се откаже от тая идея. Милейди със съчувствие наблюдаваше движенията на младежа и от време на време поклащаше глава.
Много скоро откъм коридора се дочуха бързи крачки и в кабинета влязоха двама: геният на физиката професор Бланк и безмълвният Андрю.
Професорът хвърли бърз поглед към пленника и попита на английски:
— Сериозна ли е работата, милейди?
— Да, доста е сериозна — въздъхна тя. — Но е поправима. Обаче се налага да я свършим сами. Не ми се ще да прибягваме без необходимост към крайни мерки. Затова си спомних, че вие, моето момче, отдавна мечтаехте за експеримент с човешки материал. Ето че май ви се отваря сгоден случай.
— Но аз все още не съм напълно готов да работя с човешки мозък — неуверено каза Бланк, докато разглеждаше притихналия Фандорин. — От друга страна, би било разхищение да изпускаме шанса…
— Във всички случаи обаче трябва да го приспим — отбеляза баронесата. — Носите ли хлороформ?
— Да-да, веднага. — Професорът извади стъкленица от дълбокия си джоб и обилно намокри с течността носната си кърпа. Ераст Петрович долови остър мирис на лекарства и понечи да протестира, но Андрю с два скока се озова до фотьойла и с невероятна сила стисна пленника за гърлото.
— Сбогом, горкото ми момче — рече баронесата и се извърна.
Бланк извади от джобчето на жилетката си златен часовник, хвърли над очилата кос поглед към циферблата и плътно захлупи лицето на Фандорин с миризливата бяла кърпа.
Ето кога се разбра ползата от спасителната наука на несравнимия Чандра Джонсън! Младият детектив не възнамеряваше да вдишва коварния аромат, в който явно нямаше прана. Крайно време беше да пристъпи към упражнението със задържане на дишането.