Но знатните люде и високите чинове нямат кой знае каква свобода в избора, щото църквата трябва да е представителна и просторна, инак няма как да събереш гостите си — цвета на московското общество. А на венчавката, която тъкмо привършваше в солидната и помпозна църква „Йоан Златоуст“, се беше събрала „цяла Москва“. Зяпачите, скупчени пред входа, където се точеше дългата колона конни екипажи, сочеха каретата на самия генерал-губернатор, княз Владимир Андреевич Долгорукий, което идеше да каже, че сватбата е от най-висок ранг.
В църквата пускаха само нарочно поканените и все пак се събраха над двеста гости. Много бяха блестящите мундири, както военни, така и цивилни, много бяха голите дамски рамене и високите фризури, лентите, ордените и диамантите. Всички полилеи и свещи пламтяха, обредът бе започнал отдавна и поканените усещаха умора. Жените, независимо от възрастта и семейното положение, бяха до една развълнувани и трогнати, докато мъжете явно се отегчаваха и тихичко разговаряха за странични работи. Отдавна вече бяха обсъдили младоженците. Цяла Москва познаваше бащата на булката, действителния таен съветник Александър Аполодорович Еверт-Колоколцев, хубавката Елизавета Александровна също неведнъж я бяха виждали по баловете — още лани я представиха в обществото, — така че главен предмет на любопитството беше женихът. Не беше много, което се знаеше за него: важна клечка, прескача до Москва от дъжд на вятър, кариерист, върти се край самия олтар на държавната власт. Чинът му засега не е Бог знае колко висок, но е още много млад и напредва бързо. Хич шега работа ли е — на тия години вече да закачи „Владимир“ на ревера си. Предвидлив е Александър Аполодорович, надалеч гледа.
Жените пък се умиляваха предимно от свежестта и красотата на младоженците. Женихът беше трогателно развълнуван, червеше се, пребледняваше, бъркаше думите на обета, с една дума, беше направо чудесен. А пък булката, Лизенка Еверт-Колоколцева, изглеждаше съвсем като неземно същество, сърцето ти примираше, щом я погледнеш. И бялата рокля, същински облак, и безтегловният воал, и венчето от саксонски рози — всичко си беше точно както трябва. Когато младите отпиха от чашата с червено вино и се целунаха, младоженката не се смути ни най-малко, напротив, усмихна се весело и прошепна на ухото на жениха нещо, от което и той се позасмя.
А Лизенка бе пошепнала на Ераст Петрович следното:
— Бедната Лиза реши да не се дави, а да се омъжи.
Ераст Петрович през целия ден се тормозеше от всеобщото внимание и от това, че изцяло зависи от околните. Появиха се маса съученици от гимназията и „стари приятели“ на баща му (които през последната година бяха потънали вдън земя, а сега пак изскочиха отнякъде). Първо заведоха Фандорин на ергенска закуска в гостилница „Прага“ на Арбат, където постоянно го сбутваха с лакти, намигаха му и, кой знае защо, му изказваха съболезнования. После го откараха обратно в хотела, пристигна фризьорът Пиер и взе да му прави бухнала прическа, като болезнено му скубеше косите. Преди църквата не беше редно да вижда Лизенка и това също го измъчваше. През трите дни след като пристигна от Петербург, където служеше сега, той почти не можа да види годеницата си — тя през цялото време беше ангажирана с някакви важни сватбени приготовления.
После зачервилият се след ергенската закуска Ксаверий Феофилактович Грушин, облечен с фрак и препасан с шаферска лента, качи младоженеца на кабриолет и го закара в църквата. Ераст Петрович чакаше бъдещата си съпруга на стъпалата, а от тълпата му подвикваха нещо, една девойка хвърли по него роза и тя го одраска по бузата. Най-сетне докараха Лизенка, почти невидима сред вълните прозрачен плат. Те стояха рамо до рамо пред аналоя, хорът пееше, свещеникът редеше: „Яко милостивий и человеколюбивий Бог еси“ и още нещо, те си размениха пръстените, обиколиха около масата, а после Лизенка каза това за бедната Лиза и на Ераст Петрович някак веднага му олекна, той се огледа наоколо, видя хорските лица, видя високия църковен купол и усети, че му е хубаво.