— Госпожата излезе, сър. Сигурна съм, че тя не би имала нищо против. Заповядайте вътре.
Тя отвори вратата на малка всекидневна стая и ние влязохме; Поаро седна на един стол близо до прозореца и погледна изпитателно момичето.
— Предполагам, че вече знаете за смъртта на леля си.
Момичето кимна; очите отново се напълниха със сълзи.
— Научих тази сутрин, сър. Полицията беше тук. О, това е ужасно! Горката леля! Животът й беше толкова тежък, а на всичко отгоре и този ужасен край!
— Полицията не каза ли, че трябва да отидете в Андоувър?
— Казаха, че трябва да присъствувам на следствието в понеделник, сър. Аз нямам къде да отида там — в никакъв случай не бих могла да преспя и една нощ в онова проклето място. Освен това не бих искала да оставям господарката без прислужница дълго време.
— Вие обичахте леля си, нали, Мери? — ласкаво попита Поаро.
— Разбира се, сър. Тя винаги беше толкова добра към мене. Аз отидох да живея при нея в Лондон, след като почина майка ми. Бях на 11 години. Постъпих на служба на 16 години, но винаги прекарвах почивния си ден при леля. Тя имаше големи неприятности с този немец. Наричаше го „моя стар дявол“. Проклетият търтей никога не я оставяше на мира.
Момичето говореше с ожесточение.
— Леля Ви никога ли не се е опитвала да се освободи от това преследване по законен път?
— Но той й беше съпруг, сър, от това положение човек не може да се отърве.
Момичето говореше просто, но с убеждение.
— Кажете ми, Мери, той заплашваше ли я, или не?
— О, да, сър, той говореше ужасни неща: че щял да й пререже гърлото, и от този род. Ругаеше и псуваше и на немски, и на английски. И все пак леля казваше, че е бил красив мъж, когато се оженила за него. Страшно е, като си помисли човек докъде стигат хората.
— Така е. И затова, предполагам, че след като лично сте имали не един случай да чуете подобни заплахи, Вие не сте се учудили, когато сте научили какво е станало.
— Напротив, сър, много се учудих. Виждате ли, никога през ум не ми е минавало, че той мисли това, което говори. Мислех си, че това са просто отвратителни приказки и нищо повече. Пък и леля като че ли не се страхуваше от него. Виждала съм го как се измъква с подвита опашка, като виновно куче, щом тя се ядоса. Той се страхуваше от нея, ако искате да знаете.
— И все пак тя му е давала пари.
— Но той беше неин мъж, сър.
— Да, Вие вече казахте това.
Той помълча една-две минути, после каза:
— Да предположим, че въпреки всичко той не я е убил.
— Не я е убил? — тя широко отвори очи.
— Да, точно това исках да кажа. Да предположим, че някой друг я е убил. Имате ли някаква представа кой може да бъде този „някой друг“?
Момичето го погледна още по-учудено.
— Нямам никаква представа, сър. Това изглежда невероятно, нали?
— Леля Ви от никого ли не се страхуваше?
Мери поклати глава.
— Леля не се страхуваше от никого. Тя имаше остър език и можеше да излезе срещу всеки.
— Не сте ли я чули да споменава, че някой й има зъб за нещо?
— Не, сър.
— Да е получавала някога анонимни писма?
— Какви писма казахте, сър?
— Неподписани писма или пък подписани с нещо като ABC?
Той я гледаше изпитателно, но явно момичето беше в недоумение. Тя учудено поклати глава.
— Освен Вас леля Ви има ли други роднини?
— Вече не, сър. Били са десет деца, но само три са оживели. Чичо Том го убиха през време на войната, чичо Хари замина за Америка и оттогава няма никаква вест от него. Мама също почина, така че само аз й останах.
— Имаше ли леля Ви някакви спестявания? Някакви скътани пари?
— Имаше малко в спестовната каса, колкото за едно прилично погребение, както казваше тя. Иначе имаше колкото да свързва двата края. Какво друго може да се очаква с такъв камък на шията като нейния мъж?
Поаро кимна замислено. После каза, повече на себе си, отколкото на нея:
— Засега цялата работа е много тъмна; няма никакви следи. Виж, ако нещата се поизяснят… — Той стана от мястото си. — Ако ми потрябвате, Мери, ще Ви пиша на тукашния адрес.
— Но аз напускам, сър. Не обичам провинцията. Стоях тук, само защото ми се струваше, че е утеха за леля да ме има наблизо. Но сега — отново сълзи се появиха в очите й — бих казала, че нямам причина да стоя повече и ще се върна в Лондон. За едно момиче там е по-интересно.
— Бих желал, когато се настаните там, да ми дадете адреса си. Ето визитната ми картичка.
Той я подаде и тя я погледна озадачено.
— Значи Вие нямате нищо общо с полицията, сър?
— Аз съм частен детектив.
Тя стоеше и го гледаше мълчаливо. После каза: