Даниил Хармс
Баба
… И помежду им се завързва следният разговор.
Една старица стои на двора и държи стенен часовник. Минавам покрай нея, спирам се и я питам: „Колко е часът?“
— Вижте сами — отвръща старицата.
Поглеждам и виждам, че часовникът е без стрелки.
— На него няма стрелки — казвам.
Бабата поглежда циферблата и ми казва:
— Сега е два и петнайсет.
— А, така ли. Много благодаря — отвръщам и си тръгвам.
Бабата вика нещо подире ми, но аз вървя, без да се обръщам. Излизам на улицата и поемам по слънчевата й страна. Пролетното слънце е много приятно. Вървя си пеша, примижавам с очи и пуша лула. На ъгъла на „Садовая“ срещам Сакердон Михайлович. Поздравяваме се, спираме се и си говорим дълго. Омръзва ми да стоя на улицата и каня Сакердон Михайлович в кръчмата в сутерена. Пием водка, замезваме с твърдо сварени яйца и цаца, после се сбогуваме и аз си продължавам по пътя сам.
Но изведнъж се сещам, че съм забравил да изключа електрическата печка у дома. Много ме е яд, но правя кръгом и поемам към къщи. Денят започна толкова хубаво, а ето ти я първата неприятност. Не трябваше да излизам навън.
Връщам се у дома, свалям си сакото, изваждам от джоба на жилетката си часовника и го окачвам на един пирон; след туй заключвам вратата и лягам на кушетката. Ще полежа и ще се опитам да заспя.
От улицата се чуват противните викове на дечурлигата. Лежа и им измислям най-различни мъчения. Най-много ми харесва да им пратя по един паралич, та да не могат да се движат. Родителите им ще си ги приберат по къщите. Ще лежат в креватчетата си и няма да могат дори да ядат, защото устите им няма да се отварят. Ще ги хранят изкуствено. След седмица параличът ще отмине, но децата ще са толкова немощни, че ще лежат още цял месец. После лека-полека ще почнат да оздравяват, но аз ще им пратя втори паралич и те пак ще се сковат.
Лежа на кушетката с отворени очи и не мога да заспя. Сещам се за бабата с часовника, дето я видях сутринта на двора, и ми става приятно, че на часовника й нямаше стрелки. А тези дни видях в един оказионен магазин ужасяващ кухненски часовник, чиито стрелки бяха във формата на нож и вилица.
Боже мой! Ама аз така и не изключих електрическата печка. Скачам, изключвам я и пак лягам на кушетката и се мъча да заспя. Затварям очи. Не ми се спи. Пролетното слънце свети в прозореца право към мен. Става ми горещо. Надигам се и се премествам в креслото до прозореца.
Сега пък ми се приспива, но няма да спя. Ще взема лист и перо и ще пиша. Усещам в себе си страшна сила. Още вчера обмислих всичко. Това ще е разказ за един чудотворец, който живее в наши дни и не прави чудеса. Знае, че е чудотворец и че може да сътвори всякакви чудеса, но не го прави. Изхвърлят го от квартирата му, той знае, че само да си мръдне пръста, и квартирата ще си остане негова, но не го прави, покорно се изнася и заживява в един плевник извън града. Може да превърне този плевник в прекрасна тухлена къща, но не го прави, продължава да живее в него и в края на краищата умира, без да е направил нито едно чудо през целия си живот.
Седя си и доволно потривам ръце. Сакердон Михайлович ще хвърли топа от завист. Той си мисли, че вече не бих могъл да напиша гениална творба. По-бързо, по-бързо да се хващам за работа! Долу сънят и мързелът! Ще пиша осемнайсет часа без прекъсване!
Целият треперя от нетърпение. Не мога да се сетя какво трябваше да направя: вместо да взема перо и хартия, посягах към различни предмети, но съвсем не към онези, които ми трябват. Търчах из стаята: от прозореца до масата, от масата до печката, от печката пак до масата, после до дивана и пак до прозореца. Задъхвах се от пламъка, който бушуваше в гърдите ми. Сега е едва пет часа. Имам целия ден пред себе си, и вечерта, и нощта…
Стоя насред стаята. За какво ли си мисля? Вече е пет и двайсет. Трябва да пиша. Примъквам масичката до прозореца и сядам. Пред мен има карирани листове, в ръката ми — перо.
Сърцето ми все още тупа твърде силно, ръката ми трепери. Изчаквам да се успокоя поне малко. Оставям перото и си напълвам лулата. Слънцето блести право в очите ми, замижавам и паля лулата.
Покрай прозореца прелита врана. Гледам към улицата и виждам, че по тротоара върви човек с изкуствен крак. Той шумно чатка с крака и с бастуна си.
— Тъй — казвам и продължавам да зяпам през прозореца.
Слънцето се скрива зад комина на отсрещната сграда. Сянката от комина пробягва по покрива, прелита през улицата и пада върху лицето ми. Трябва да се възползвам от нея и да напиша няколко думи за чудотвореца. Вземам перото и записвам:
„Чудотворецът беше висок.“
Нищо повече не мога да напиша. Седя до момента, в който започвам да огладнявам. Тогава ставам и отивам до долапчето, дето си държа продуктите, тършувам из него, но не откривам нищо. Бучка захар и толкоз.