Някой чука на вратата.
— Кой е?
Никой не отговаря. Отварям вратата и виждам бабата, дето сутринта седеше на двора с часовника. От учудване не мога да кажа и дума.
— Ето ме и мен — казва тя и нахълтва в стаята ми.
Стоя на вратата и не знам как да постъпя: да я изгоня ли, или да я поканя да седне? Но бабата сама се насочва към креслото ми до прозореца и се настанява в него.
— Затвори вратата и я заключи — нарежда ми тя.
Затварям и заключвам вратата.
— Застани на колене — казва бабата.
И аз коленича. Но в този миг започвам да проумявам цялата нелепост на ситуацията. Защо стоя на колене пред някаква си баба? А и какво търси тази баба в стаята ми, защо е седнала в любимото ми кресло? И защо още не съм я изгонил?
— Моля ви — викам, — с какво право се разпореждате в стаята ми, че и ме командвате отгоре на всичко? Въобще не желая да стоя на колене.
— И не е нужно — казва бабата. — Сега легни по корем и си долепи лицето до пода.
Тутакси изпълнявам нареждането…
Виждам правилно очертани квадрати. Болката в рамото и в дясното бедро ме принуждава да сменя позата. Лежах по очи на пода, а сега с огромно усилие заставам на колене. Крайниците ми са отекли и едва се сгъват. Оглеждам се и се виждам насред собствената си стая коленичил на пода. Постепенно си връщам съзнанието и паметта. Още веднъж оглеждам стаята и забелязвам, че в креслото до прозореца като че има някой. В стаята е сумрачно, защото, както изглежда, е настъпила бялата нощ. Напрегнато се взирам. Господи! Да не би онази баба още да седи в креслото ми? Протягам врат и поглеждам. Да, разбира се, бабата си седи, оборила глава на гърдите си. Сигурно е заспала.
Изправям се и с куцукане се приближавам до нея. Главата й е клюмнала на гърдите, ръцете висят отстрани на креслото. Иска ми се да я сграбча тая баба и да я изхвърля от стаята.
— Слушайте — казвам, — вие сте в моята стая. Трябва да работя. Моля ви да напуснете.
Бабата не помръдва. Навеждам се и се вглеждам в лицето й. Устата й е отворена, а от нея стърчи изкуствено чене. И изведнъж ме осенява: бабата е умряла.
Обзема ме страшна досада. Как можа да умре точно в моята стая? Не понасям покойници. А сега ще трябва да се занимавам с тази мърша, да говоря с портиера и домоуправителя, да обяснявам какво прави тази баба в стаята ми. Поглеждам я с омраза. А току-виж не е умряла? Пипам челото й. Студено е. Ръката — също. Ох, какво да правя?
Паля си лулата и сядам на кушетката. Изпълва ме невероятна злоба.
— Ама че свиня! — възкликвам.
Мъртвата старица е отпусната като чувал в креслото ми. Зъбите й стърчат от устата. Прилича на умрял кон.
— Отвратителна картина — казвам, но не мога да покрия бабата с вестник, — знам ли какво може да стане под вестника.
От другата страна на стената се долавя движение: събудил се е съседът ми, локомотивен машинист. Само това остава, и той да усети, че в стаята ми има умряла баба! Ослушвам се за стъпките на съседа. Какво се тутка? Вече е пет и половина! Отдавна трябваше да е излязъл. Божичко! Кани се да пие чай! През стената чувам съскането на примуса. Ох, дано проклетият машинист излезе по-скоро!
Изтягам се на кушетката. Минават осем минути, но чаят на съседа още не е заврял и примусът продължава да съска. Затварям очи и задрямвам.
Присънва ми се, че съседът е тръгнал, а аз излизам на стълбището с него и хлопвам вратата с френска брава. Нямам ключ и вече не мога да се прибера в квартирата си. Трябва да звъня и да разбудя останалите наематели, а това е крайно нежелателно. Стоя на стълбищната площадка, чудя се какво да правя, и изведнъж виждам, че нямам ръце. Навеждам се да видя по-добре дали имам ръце, и забелязвам, че от едната ми страна вместо ръка стърчи нож за хранене, а от другата — вилица.
— Ето — казвам на Сакердон Михайлович, който кой знае защо е седнал на сгъваемия стол. — Виждате ли какви са ми ръцете?
А Сакердон Михайлович седи мълчаливо и виждам, че това не е истинският Сакердон Михайлович, а глинен.
В този миг се събуждам и веднага разбирам, че лежа на кушетката в стаята си, а до прозореца в креслото седи умрялата баба.
Тутакси обръщам глава към нея. Но бабата не е в креслото. Гледам празното кресло и ме обзема дива радост. Значи всичко това е било само сън. Само че кога е започнал? Дали бабата изобщо е влизала вчера в стаята ми? Може би и това е било сън? Вчера се върнах вкъщи, защото бях забравил да изключа електрическата печка. Но дали и това не е било сън? Така или иначе, просто е чудесно, че в стаята ми няма никаква умряла старица и следователно няма да ми се наложи да ходя при домоуправителя и да се разправям с покойница!