Но все пак колко ли време съм спал? Погледнах часовника: девет и половина, вероятно сутринта.
Боже мой! Какво ли не сънува човек!
Пуснах крака от кушетката с намерението да стана и изведнъж видях мъртвата бабичка легнала на пода зад масата досами креслото. Тя лежеше по гръб и един зъб от изкуственото й чене, изскочило от устата, се беше забил в ноздрата й. Ръцете бяха прибрани под тялото и не се виждаха, а под отметнатата пола стърчаха костеливи крака в бели мръсни вълнени чорапи.
— Свиня! — викнах аз и като се втурнах към бабата, я фраснах с ботуш по брадичката.
Ченето отхвръкна в ъгъла. Искаше ми се да я ритна още веднъж, но се уплаших, че по тялото й ще останат следи, и току-виж решили, че съм я убил.
Отдръпнах се от бабата, седнах на кушетката и запалих лула. Минаха двайсетина минути. Изведнъж проумях, че при всяко положение делото ще бъде предадено в милицията и онези глупаци от следствието ще ме обвинят в убийство. И без това положението е сериозно, а на всичко отгоре и този удар с ботуша.
Пак се приближих до бабата, наведох се и заразглеждах лицето й. На брадичката имаше тъмно петънце. Не, не могат да се хванат за него. Може да е от какво ли не. Бабата може да се е ударила някъде още докато е била жива. Малко се успокоих и започнах да кръстосвам стаята, като пушех лулата си и обмислях положението.
Снова из стаята и започвам да усещам глад, все по-силно и по-силно. Дори се разтрепервам от глад. Още веднъж преравям долапа, където си държа продуктите, но не откривам нищо освен бучка захар.
Вадя си бележника и си преброявам парите. Единайсет рубли. Значи мога да си купя шунков салам и хляб, дори ще ми останат и за тютюн.
Оправям изкривената през нощта вратовръзка, взимам си часовника, обличам си сакото, излизам в коридора, внимателно заключвам вратата на стаята си, пускам ключа в джоба и излизам на улицата. Най-напред трябва да хапна, тогава и мислите ми ще се избистрят и ще предприема нещо с тази мърша.
На път за магазина ми хрумва: дали пък да не се отбия у Сакердон Михайлович и да не му разкажа всичко, може пък заедно да решим по-бързо какво да правим. Но веднага отхвърлям тази мисъл, защото някои неща човек трябва да свърши сам, без свидетели.
В магазина нямаше шунка и си купих половинка сарфалади. Нямаше и тютюн. След туй се отбих в хлебарницата.
Там беше претъпкано с народ и пред касата имаше дълга опашка. Намръщих се, но все пак се наредих. Опашката пълзеше едва-едва, а по едно време съвсем замря, защото на касата избухна някакъв скандал.
Правех се, че не забелязвам нищо, загледан в гърба на младата госпожичка пред мен. Госпожичката, изглежда, беше много любопитна: протягаше вратле ту надясно, ту наляво и току се надигаше на пръсти, за да види по-добре какво става на касата. Най-после се обърна към мен и попита:
— Не знаете ли какво става там?
— Извинете, нямам представа — отвърнах колкото е възможно по-сухо.
Госпожичката се повъртя насам-натам и пак се обърна към мен:
— Не бихте ли могли да разберете какво става?
— Прощавайте, но това въобще не ме интересува — казах още по-сухо.
— Как да не ви интересува? — възкликна госпожичката. — Че нали то бави и вас?
Не отговорих и само леко кимнах. Госпожичката ме погледна внимателно.
— Всъщност не е мъжка работа да висиш на опашка за хляб — рече тя. — Жал ми е, че ви се налага. Сигурно сте ерген?
— Да, ерген съм — отвърнах малко объркан, но по инерция говорех все така сухо, като леко се покланях.
Госпожичката още веднъж ме измери от главата до петите, докосна ме с пръст по ръкава и неочаквано предложи:
— Дайте да ви купя каквото ви трябва, а вие ме почакайте на улицата.
Съвсем се обърках.
— Благодаря ви — казах. — Много мило от ваша страна, но наистина мога и сам.
— Не, не — настоя госпожичката, — излезте на улицата. Какво смятахте да си купите?
— Ами аз — отвърнах — мислех да взема половинка черен хляб, но само че от по-евтиния. Предпочитам го.
— Ами добре — каза госпожичката. — Можете да излезете. Аз ще го купя, пък после ще си оправим сметките — и дори леко ме побутна по ръката.
Излязох от хлебарницата и застанах до вратата. Пролетното слънце блести право в лицето ми. Паля си лулата. Каква мила госпожичка! Днес това е голяма рядкост. Стоя, примижавам на слънцето, пуша лула и си мисля за милата госпожичка: кафявите й оченца просто светят. Толкова е сладка, направо бонбон!
— Я, вие сте с лула! — разнася се гласът й току до мен. Милата госпожичка ми подава хляба.