На „Фонтанка“ свърнах към павилиона и за останалите копейки изпих голяма халба квас. Квасът накиселяваше и изобщо нищо не струваше, така че продължих с отвратителен вкус в устата.
На ъгъла на „Литейна“ някакъв пиян залитна и ме блъсна. Добре, че нямам револвер: веднага щях да го застрелям на място.
Сигурно съм вървял с изкривена от яд физиономия чак до вкъщи. Във всеки случай почти всеки срещнат ме заглеждаше.
Влязох в стаята на домоуправителя. На масата седеше трътлеста, мърлява, чипоноса, прегърбена русолява мома и вторачена в огледалцето си, червеше устните си.
— Къде е домоуправителят? — попитах.
Момата продължаваше да се черви, без да обели дума.
— Къде е домоуправителят? — повторих рязко.
— Ще бъде тук утре, днес го няма — отвърна мърлявата, чипоноса, трътлеста русолява мома.
Излязох на улицата. По отсрещния тротоар вървеше инвалид с изкуствен крак и силно почукваше с крака и бастуна си. Шест хлапета се мъкнеха подире му и имитираха походката му.
Влязох в нашия вход и се заизкачвах по стълбите. На втория етаж спрях; в главата ми се стрелна ужасяваща мисъл: ами че бабата сигурно е започнала да се разлага. Не бях затворил прозореца, а бях чувал, че труповете се разлагат по-бързо на отворен прозорец. Ама че съм завеян! И оня проклет домоуправител ще дойде чак утре! Помаях се нерешително няколко минути и продължих нагоре.
Пред вратата на квартирата си спрях отново. Дали пък да не отида до хлебарницата да причакам милата госпожичка? Ще й се примоля да ме пусне у тях за две-три нощи. Но се сетих, че днес тя вече си купи хляб и следователно няма да дойде. И изобщо това е загубена работа.
Отключих вратата и влязох в коридора. В края му светеше крушка. Маря Василевна държеше някакъв парцал и го триеше с друг парцал. Като ме съгледа, тя викна:
— Тършеше ви някакъв штареш!
— Какъв старец? — рекох.
— Не жнам — отвърна Маря Василевна.
— Кога беше това? — попитах.
— И т’ва не жнам — рече Маря Василевна.
— Вие ли говорихте със стареца? — попитах.
— Аш — каза тя.
— Че как тогава не знаете кога е било? — казах.
— Ами горе-долу преди два чаша — рече Маря Василевна.
— А как изглеждаше този старец? — попитах.
— И т’ва не жнам — отвърна Маря Василевна и влезе в кухнята.
Приближих се до стаята си.
„Ами току-виж — помислих си — бабата изчезнала. Влизам вътре, а нея я няма, и туйто. Божичко! Нима не стават чудеса?!“
Отключих вратата и я открехнах предпазливо. Може да ми се е сторило, но ме удари сладникавият мирис на започнало разлагане. Надникнах през открехнатата врата и за миг се вцепених. Бабата бавно пълзеше насреща ми на четири крака.
С вик затръшнах вратата, превъртях ключа и отскочих към отсрещната стена.
В коридора цъфна Маря Василевна.
— Ижвикахте ли ме? — попита ме тя.
Толкова силно треперех, че не можах да обеля и дума, само отрицателно завъртях глава. Маря Василевна се приближи до мен.
— Май говорехте ш някого? — рече.
Пак завъртях глава отрицателно.
— Луд човек! — рече Маря Василевна и пак тръгна към кухнята, като пътьом ме поглеждаше на няколко пъти.
„Не бива да стоя така. Не бива да стоя така“ — повтарях си наум. Тази фраза се роди от само себе си някъде вътре в мен. Повтарях си я, докато не стигна до съзнанието ми.
— Да, не бива да стоя така — си казах, но продължих да стоя като парализиран. Беше се случило нещо ужасно, но ми предстоеше да направя нещо може би още по-ужасно от станалото. Мислите ми препускаха бясно и аз виждах единствено злобните очи на мъртвата баба, бавно пълзяща на четири крака към мен.
Да вляза вътре и да й смажа черепа. Точно това трябва да направя! Дори зашарих с очи и доволен съгледах стика за крикет, който по неизвестни причини стоеше от години в ъгъла на коридора. Ще го грабна, ще влетя в стаята и бум!…
Още не бях спрял да треперя. Стоях с вдигнати от вътрешен студ рамене. Мислите ми объркано се прескачаха, връщаха се на изходната точка и отново се завихряха, завладявайки нови територии, а аз само стоях и ги регистрирах, сякаш нямаха нищо общо с мене и не им бях командир.
— Покойниците — ми заобясняваха собствените ми мисли — са калпав народ. Напразно ги наричат покойници, те са по-скоро безпокойници. Все трябва да ги следиш. Питайте някой пазач от моргата. Защо, смятате, е сложен там? Само за едно: да следи покойниците да не се разпълзят. Чувал съм дори и забавни случки. Докато пазачът по нареждане на началството се къпел в банята, един покойник изпълзял от моргата, стигнал в дезинфекционната и изял купчина бельо. Санитарите го напердашили здравата, но им се наложило да платят похабеното бельо от собствения си джоб. А друг покойник допълзял до родилната зала и така изкарал акъла на родилките, че една от тях родила преждевременно, а покойникът се нахвърлил на току-що появилото се бебе и почнал да го яде, като мляскал шумно. А когато една храбра акушерка фраснала покойника по гърба с табуретка, той я ухапал за крака и не след дълго акушерката починала от инфекция от трупна отрова. Да, покойниците са калпав народ, с тях трябва да си нащрек.