— Стоп! — казах на собствените си мисли. — Говорите врели-некипели. Покойниците са неподвижни.
— Добре де — отвърнаха мислите ми, — тогава си влизай в стаята, където те чака неподвижният, както твърдиш, покойник.
В мен заговори неподозиран инат.
— И наистина ще вляза! — рекох решително на собствените си мисли.
— Ами опитай! — отвърнаха ми те подигравателно.
Тази насмешка окончателно ме вбеси. Стиснах стика за крикет и се спуснах към вратата.
— Почакай! — се развикаха собствените ми мисли. Но аз вече бях превъртял ключа и отворил вратата.
Бабата лежеше до прага с лице към пода.
Стоях в бойна готовност с вдигнатия стик. Старицата не мърдаше.
Треперенето ми мина и мислите ми потекоха отчетливо и ясно. Отново можех да ги командвам.
— Преди всичко да затворя вратата! — изкомандвах се сам.
Извадих ключа от външната страна на вратата и го пъхнах от вътрешната. Направих това с лявата ръка, а в дясната продължавах да държа стика, като не изпусках бабата от очи. Заключих вратата, внимателно прескочих старицата и се оказах в средата на стаята.
— Сега ще си оправим сметките — рекох. Хрумна ми същият план, към който обикновено прибягват убийците от криминалните романи и от вестникарските дописки за произшествия: просто реших да набутам бабата в куфар, да я замъкна извън града и да я хвърля в някое блато. Сещах се за едно такова място.
Куфарът ми беше под кушетката. Измъкнах го и го отворих. В него имаше разни неща: няколко книги, стара филцова шапка и прокъсано бельо. Оставих ги на кушетката.
В това време външната врата се хлопна шумно и ми се стори, че бабата трепна.
Моментално скочих и грабнах стика за крикет.
Бабата си лежи спокойно. Стоя и се ослушвам. Явно машинистът се е прибрал, чувам го да ходи из стаята си. А сега отива към кухнята. Няма да е добре, ако Маря Василевна му разкаже за моите странности. Дяволска работа! Трябва и аз да отида в кухнята и да ги успокоя с вида си.
Пак прекрачих през бабата и оставих стика до вратата, тъй че, като се върна, да мога да го взема, преди да вляза в стаята. Излязох в коридора. От кухнята се чуваха гласове, но не и отделни думи. Притворих вратата след себе си и тръгнах на пръсти към кухнята: щеше ми се да разбера за какво си говорят Маря Василевна и машинистът. Бързо прекосих коридора, но пред кухнята забавих крачка. Говореше машинистът, изглежда, разказваше какво му се е случило в работата.
Влязох. Машинистът говореше прав, с пешкир в ръка, а Маря Василевна седеше на табуретка и го слушаше. Като ме видя, машинистът ми махна с ръка.
— Здравейте, здравейте, Матвей Филипович — поздравих го аз и се вмъкнах в банята. Засега всичко беше нормално. Маря Василевна беше свикнала със странностите ми и сигурно вече беше забравила одевешната случка.
Но изведнъж се стреснах: не заключих вратата. Ами ако бабата изпълзи от стаята?
Хукнах обратно, но навреме се усетих и за да не уплаша съквартирантите, минах спокойно през кухнята.
Маря Василевна потропваше с пръст по кухненската маса и тъкмо казваше на машиниста:
— Чудешно! Бива ши ви! И аж бих швирила!
Със свито сърце излязох в коридора, а там вече се спуснах към моята стая едва ли не тичешком.
Отвън всичко беше спокойно. Приближих се до вратата, открехнах я и надникнах вътре. Бабата лежеше все така неподвижно, забола нос в пода. Стикът за крикет си седеше на мястото до вратата. Взех го, влязох в стаята и заключих след себе си. Да, тук определено вонеше на труп. Прескочих старицата, отидох до прозореца и седнах в креслото. Само да не ми прилошее от тази засега слаба, но въпреки това вече непоносима миризма. Запалих лулата. Гадеше ми се и леко ме болеше коремът.
И защо седя? Трябва да се действа по-бързо, докато бабата не се е вмирисала окончателно. Във всеки случай трябва да внимавам, докато я слагам в куфара, че току-виж ме гризнала за пръста. А после да хвърля топа от трупна инфекция — не, много благодаря!