— Проклета бабишкера! — просъсках, като пуснах куфара на земята.
Ръкавите на сакото ми бяха мокри от пот и ми лепнеха по ръцете. Седнах на куфара и си изтрих врата и лицето с носната си кърпа. Две хлапета се спряха пред мен и ме зазяпаха. Изобразих спокойствие и се втренчих в близкия вход, уж чакам някого. Хлапетата си шепнеха и ме сочеха с пръст. Задушаваше ме дива злоба. Ах, да можех да им пратя по един паралич!
И тъкмо заради тези малки келеши ставам, взимам куфара, приближавам с него до входа и надничам вътре. Правя учудена физиономия, вадя си часовника и свивам рамене. Хлапетата ме наблюдават отдалеч. Още веднъж свивам рамене и надничам във входа.
— Чудна работа — мърморя си на глас, грабвам куфара и го повличам обратно към спирката.
В седем без пет бях на гарата. Взимам си билет отиване и връщане до Лисий нос и сядам във влака.
Във вагона освен мен има още двама: единият, изглежда, е работник, уморен е и спи, нахлупил каскета си до очите. Другият — младо момче, е облечен като селско конте: под сакото си носи розова риза без яка, а изпод каскета стърчи къдрав кичур. Пуши цигара, пъхната в яркозелено пластмасово цигаре.
Оставям куфара между седалките и сядам. Имам такива колики, че свивам юмруци, за да не завия от болка.
На перона двама милиционери водят някакъв гражданин, който крачи с ръце на гърба оборил глава.
Влакът потегля. Поглеждам си часовника: седем и десет.
О, с какво удоволствие ще пусна тая баба в блатото! Жалко само, че не си взех пръчка, сигурно ще се наложи да я побутвам.
Контето с розовата риза ме зяпа нагло. Обръщам му гръб и се заглеждам през прозореца.
В корема ми става цяла революция, стискам зъби и юмруци, целият се напрягам.
Отминаваме Ланское и Ново село. Проблясва златното връхче на Будистката пагода, вече се показва и морето.
Но в този миг скачам и забравил всичко на света, подтичвам със ситни крачки към тоалетната. Безумна вълна ме залюлява и завърта съзнанието ми…
Влакът забавя ход. Приближаваме Лахта. Седя, страх ме е да мръдна, за да не ме изгонят от тоалетната на спирката.
— Дано тръгне по-бързо! Дано тръгне по-бързо!
Влакът потегля и аз притварям очи от облекчение. О, тези минути са толкова сладки, колкото любовните мигове! Напрегнат съм до краен предел, но знам, че след това ще последва пълно изтощение.
Влакът отново спира. Това е Олгино. Значи пак същото мъчение! Сега обаче това са лъжливи позиви. По челото ми избива студена пот, лек хлад пърха около сърцето ми. Изправям се и известно време стоя, облегнал глава на стената. Влакът се движи и полюшването на вагона ми е много приятно.
Събирам всичките си сили и олюлявайки се, излизам от тоалетната.
Във вагона няма никой. Изглежда, работникът и контето с розовата риза са слезли в Лахта или в Олгино. Бавно се отправям към своя прозорец.
Изведнъж спирам и тъпо се заглеждам пред себе си. Куфара ми го няма там, където го бях оставил. Сигурно съм сбъркал прозореца. Хвърлям се към следващия. Куфарът не е там. Панически снова напред-назад, тичам из вагона в двете посоки, надничам под седалките, но куфара го няма и няма.
Да, няма място за съмнение! Явно, докато съм бил в тоалетната, са го откраднали. Това можеше да се предвиди!
Седя на пейката с облещени очи и кой знае защо си спомням с какъв силен пукот отхвърча емайлът на нажежената тенджерка у Сакердон Михайлович.
— И каква стана тя? — се питам на глас. — Сега кой ще ми повярва, че не съм убил бабата? Ще ме хванат още днес, тук или на гарата в града, като оня гражданин, дето вървеше оборил глава.
Излизам на площадката на вагона. Влакът приближава към Лисий нос. Проблясват белите стълбчета, ограждащи пътя. Влакът спира. Стъпалата на моя вагон не стигат до земята. Скачам и се отправям към павилиона на гарата. До влака за града има още половин час.
Влизам в горичката. Ето ги хвойновите храсти. Зад тях никой няма да ме види. Тръгвам нататък.
По земята пълзи голяма зелена гъсеница. Свличам се на колене и я докосвам с пръст. Тя силно и енергично се нагъва няколко пъти от двете страни.
Оглеждам се. Няма никой. По гърба ми пробягват леки тръпки. Навеждам глава и тихо продумвам:
— В името на Отца и Сина и Светаго Духа, преди и сега и вовеки веков. Амин.
На това място временно завършвам своя ръкопис, защото смятам, че и тъй се проточи достатъчно.