Най-накрая той взе Люся за ръка и я заведе в милицията.
— Ето — посочи с пръст жена си.
— Какво ето? — попита деловодителят и намести плъстената фуражка на главата си.
— Любимото същество.
— Е, и какво?
— Обожавам това същество и моля да го регистрирате на моята жилищна площ.
Последва тягостна сцена. Тя с нищо не промени онова, което вече знаем.
— Какви доказателства още са ви нужни? — горещеше се докторът. — Много я обичам. Честна дума, не мога да живея без нея. Ако искате, мога и да я целуна.
Двамата млади, угоднически втренчени в деловодителя, се целунаха с треперещи устни. В милицията се възцари тишина. Чиновникът свенливо се обърна и рече:
— Ами ако бракът ви е фиктивен? Може би тази гражданка просто желае да се установи в Москва.
— А не може ли и да не е фиктивен? — проплака „щастливият“ съпруг. — Не помислихте ли за това? Вие налагате глоби и за едно строшено стъкло, а аз кого да глобя за разбития си живот?
С една дума, докторът избра високия тон и не го остави, докато не се изясни, че щастието все пак е възможно, че има изход. Достатъчно е да отидеш до местожителството на любимата, чак до Одеса, само на някакви си четиристотин и дванайсет километра, и всичко ще се оправи. С московския паспорт гражданското в Одеса ще регистрира поривите на доктора и престъпната любов най-после ще бъде узаконена.
Какво пък, любовта винаги иска жертви. Налагаше се да се жертват — да вземат заем за билетите и да измолят допълнителен отпуск, за да решат семейните си проблеми.
Но докторът още не знаеше най-страшното — не знаеше, че Баба Яга не е само в гражданското, че го причаква и на гарата.
Тук ще пропуснем шестнайсетте страници драматично описание за това, как младите съпрузи закъсняха за влака. Всъщност какво ли толкова има за описване. Всички знаят, че в Москва няма нищо по-лесно от това да закъснееш за някъде.
Като настани своята печална Люся върху куфара, докторът изтича да презавери билетите. Тази авантюра обаче се оказа неосъществима. НКПС ревностно защитаваше интересите на железниците и беше забранило презаверките.
— И какво ще стане сега? — възкликна докторът.
— Билетите ви изгоряха — го информира Баба Яга. — Такова е нареждането. Щом сте закъснели за влака, значи са изгорели.
— Че ние да не сме закъснели нарочно?
— Кой ви знае? Дали е нарочно или не, това нас не ни засяга.
— Ама нали, откакто съществуват железниците, винаги са ги презаверявали?
— Правилата се промениха, гражданино.
— И освен това нямам никакви пари. Сега просто не мога да замина.
Баба Яга тактично си замълча.
И човекът, който така злостно пречеше на спокойната работа на почтените учреждения, се помъкна залитайки обратно и като седна до своята Люся, потъна в мрачни размишления. Мислено се връщаше към миналите си постъпки.
„Ох, какво зло съм извършил? Е, заминах в отпуска, срещнах едно хубаво момиче, влюбих се с цялата си душа, поисках да се оженя. Но не става и не става. Наредбите не позволяват.“
Ако се създават правила, които само усложняват живота на съветските хора, безсмислени правила, които изглеждат нужни и важни само на бюрото на бюрократа, за мастилницата, а не за живите хора, няма съмнение, че те са създадени от някоя Баба Яга, от човек, който си представя живота само в едно измерение и не познава нито дълбочината, нито обема му.
Ако някой зад учрежденската бариера спазва някое глупаво, вредно правило и знае, че е така, но се оправдава с това, че е малък човек и от него нищо не зависи, значи и той е Баба Яга. У нас няма и не може да има малки хора. Ако вижда, че правилото създава неудобства и огорчения, той е длъжен пръв да постави въпроса за отмяната, преразглеждането, подобрението на това правило.
Ами докторът? Къде се дяна милият честен доктор? Кой знае! Сигурно тича с разни справки при Баба Яга, за да оформи закучилата се сватба. А може и да не тича вече, да се е уморил и да е зарязал всичко. Любовта също си има край. А може би и вярната Люся е избягала с някой закупчик в Сизран или Актюбинск, където е по-лесно да сключиш брак.
Във всеки случай докторът е сгрешил още в началото.
Преди да прошепне на любимата „Обичам те“, е трябвало решително и сухо да каже: „Покажете си документите, гражданко.“
1934 година