Кръв се хвърля в главата ми от срам, като си спомня поведението, което ний държахме при тая първа среща. Представете си, господа: стекъл се градът, дошли хора от селата да посрещнат братята-българи, довели музика, дошъл хор, наредили се сума момичета с букети в ръка, чакат да слязат братята от трена да ги посрещнат, да ги поздравят с думи, с песни, с музика, с букети; а „братята“ си подали главите от прозорците и гледат! Вярвайте, вярвайте, господа! Прозорците на вагоните, знайте, тесни, един си подал главата, друг се гуши през рамото му, трети подава отдолу само половината разкривена физиономия с едно око и гледат! — Да се стопиш! Ех, де да имаше една минутна фотография! — Посрещачите се слисаха. Не знаеха и те какво да правят — де да дянат букетите! Музиката спря, спря и хорът и настъпи мълчание и взаимно огледване. По едно време бай Ганьо слезе от вагона. Всички чехи устремиха очи към него и му направиха път да мине и той мина… Боже! Как важно мина бай Ганьо посред стотини очи и ръце, които му простираха букети. Той потегли с цяла шепа и завъртя нагоре левия си мустак, издаде навън лактите си, изкашля се на дебело и погледна с едно око госпожицата, която беше поднесла букета си почти под носа му, погледна я и пошава с пръстите на лявата си ръка, обърнати нагоре, като че искаше да каже: „Посрещаш ли, моме, посрещаш ли? Хубаво правиш, посрещай, аз обичам“ — и си замина, без да я удостои с честта да й приеме букета. Момата сконфузено си прибра ръката. След малко бай Ганьо се появи, като закопчваше не съвсем грациозно една част от тоалета си. Пак му сториха път, пак засука левия си мустак, пак се изкашля, изсекна се с пръсти и се покачи във вагона. Локомотивът изпищя и тръгнахме.
За да не помисли някой от вас, че аз преувеличавам, че нарочно украсявам разказа си, за да окарикатуря бай Ганя, ще ви кажа, че, напротив, аз пропущам някои работи, защото и сега ми се стяга сърцето, като си ги припомня. Например, аз умълчах още в начало да ви кажа каква картина представляваше нашият трен още на втория ден от пътуването ни. Нали ви споменах, че нашите туристи бяха задигнали със себе си и кърмачетата; като оставя настрана плачовете и писъците, ще ви кажа, че клозетите бяха се превърнали и в перачници, дето перяха детските зацапани ризички и гащички, а коридорите на вагоните се превърнаха в сушилници за това пране: проточиха въжета и простряха не дотам изпраните гащички: те заменяваха флаговете, с които трябваше да украсим нашия трен; вместо трикольор — бяло, зелено и червено — у нас лъщяха на слънцето множество двукольори — бяло и жълто. Тези прелести украшаваха нашия трен и тогава, когато се спирахме по станциите в Чехия и народът с музика, с песни, с букети, с приветствени речи на кметовете и на другите представители ни посрещаше. Тези жълтобели флагове се развяваха по въжетата и тогава, когато нашият водител, господин Василаки, оглушаваше чешките слушатели с гръмогласните си чувствителни речи и когато господин Петко гъделичкаше националното самолюбие на братския чешки народ на всяка станция със своите ораторски слова, от които ясно се чуваха за по-далечко стоящите само думите: „Братя! Иван Хус… О! Иван Хус, братя!“, и когато бай Ганьо възнегодувал от това, че в речите не поменуват за нашите исторически великани, мушкаше един учител в хълбоците с думите: „Даскале, кажи и ти нещо бе, нека им покажем кои сме, сега му е времето, кажи нещо я за Филип Тотя, я за Крума Страшний или изпей някоя песен…“ А двукольорните флагове все се развяваха!…
Целият ни път от чешката граница до Прага беше едно триумфално шествие; край градове ли, села ли, през полета ли — дето поминеше нашият трен, шапки захвърчаваха нагоре и нескончаемо „nazdar!“ цепеше въздуха. Аз забележих една работница в полето, която, като видя, че мъжете махат и хвърлят шапки, помаха, помаха с ръце, па взе, че си развърза кърпата от главата, завъртя я на въздуха и запищя: „Nazdaar!“ Друго: минувахме край един град (не помня как се казваше и де ще запомниш, ний бяхме слисани тогава), по улиците свят, по прозорците свят, по дърветата, по оградите, че и по стрехите. Та в този град, помня, забелязах на едно място, строеше се една нова къща, почти изкарана, и гредите на стряхата бяха нахвърляни, на върха на стряхата беше забоден един дълъг прът, окичен със зеленчук, и на върха му флаг (като по нас, кога строят къщи): няколко работници отгоре, като видяха, че по цялата улица от всичките етажи махат кърпи и викат „nazdaar!“, затичаха се по гредите към върха на стряхата, обхванаха пръта с флага и потеглиха да го извадят, за да ни салютират, но, види се, беше закрепен солидно — не можаха да го измъкнат, но го разклатиха в основанието дотолкова, щото можеше да се развее с една малка амплитуда наляво-надясно. Тези два случая — с работниците в полето и с дюлгерите на стряхата — ме трогнаха във висша степен. Не приличаше туй на нашите: „Цялата интелигенция цепеше въздуха с френетически ура“, „Днес целият народ ликува…“