— Как вам не совестно, молодой человек, Вы ученик и занимаетесь такими мерзкими делами!…
— Какви «мерзки дела» — извиках аз стреснат.
— Ний имаме сведения — продължи той, — че вий сте шпионин на българското правителство.
— Как?! Аз шпионин!
— Да, ний имаме положителни сведения. Вашата стипендия е отнета и е дадена на брата на господин Асланова.
— Ради бога, кой ви е дал тези сведения? — помолих аз през сълзите, които ме давеха от гняв.
— Сам господин Асланов — отговори той спокойно.
— «А-а-ах! Бесса-та-бесса» — изкрещях аз като луд и изхвръкнах на улицата до Аничкиния мост… вий вече знаете!… Боже мой! Господа, можете ли да си въобразите нещо по-подло!… Шар-латан! Аз… аз… аз казах «бесса!» и няма да забравя!…“
Успокоихме криво-ляво Коча и влязохме с него в един трактир да пием чай. Тук се забавихме доста дълго, увлечени от разказите на албанеца за унизителните похождения на Асланова. Даже бай Ганьо не се реши да извика своето „браво!“ или „ашколсун!“, а, напротив, от време на време цъкаше с езика си, клатеше си зачудено главата и казваше: „Брей, хептен магаре бил този човек!“ Излязохме из трактира и тръгнахме по „Невски проспект“. Смесена публика от всичките части на света пълнеше тротоарите на блестящата улица, ний едва лавирахме между проходящите. По улицата се движеха в два реда всевъзможни файтони. Един от друг по-разкошните магазини мамеха очите на публиката. Бай Ганьо благоволи да изкаже мнение, че „най-сетне и Петербург не е съвсем долна работа“… Цял час се промъквахме между тълпата, доде стигнем до Нева. Щом излязохме на по-тихата „Английска Набережна“, не успяхме да направим и десет крачки, Кочо ме дръпна сепнато за ръкава и извика със задавен глас:
— Ето го!
— Кой?
— Шарлатанинът!
— Кой шарлатанин?
— Величайшият! Стой! Да се скрием да не ни забележи! — измъмри той и ни повлече за ръкавите зад колоните на една порта. Бай Ганьо си подаде носа зад колоната и погледна по указаното от Коча направление.
— Кого виждате? — пита Кочо.
— Виждам един човек — шепне тайнствено бай Ганьо. — А бе, Василе, я погледни, този човек прилича много на нашия Дондуков-Корсаков.
— Той е същия — отговаря Кочо, — още кого виждате?
— Виждам още двама души, коленичили пред Дондукова, я гледай! Ц… ц… ц… цалуват му ботушите, плачат, молят му се нещо, удрят се в гърдите, гледай! Ц… ц… ц… той иска да се откачи от тях, те не го оставят — един отсам, други оттам, прегърнали му нозете…
— Я се вгледайте, не можете ли позна някой от тях? — диктува албанецът.
— Не мога, как ще ги позная, те постоянно си тракат главите в ботушите му… Ха, чакай — каза бай Ганьо, — чакай!… Познах го! А бе той… истина! А бе той е онзи бе, дето щеше да го хвърлиш от моста… той е!
— Той е същият… мерзавецът! Вий сега сте свидетели на една от неговите мизерни комедии! — изръмжа със стиснати зъби арнаутинът. — Хайде сега да се вмъкнем пак на „Невски проспект“.
— Чакай да видим края на сцената — заявих аз.
— Не е нужно — каза решително Кочо, — краят е известен: ще го държат за нозете и ще плачат, додето им даде няколко рубли или някоя рекомендация до друга жертва, или някое ходатайство… Тези негодници са в състояние да опозорят името на цяла нация…