— Просим вас, господин, искате пиво?
„И тези не ме разбират“ — помисли си бай Ганьо и като се върна при другарите си, прибави: „Нарязали се като… казаци.“
След туй компанията влезе в кръчмата и насяда близо до нас. Аз бях гърбом към тях и бай Ганьо не можа да ме познае, а че не ме позна, това се видя от думите, които той пусна за наша сметка: „И тези трябва да са се насвяткали. Немска стока!“
Слугата се приближи към пътниците и почна да изтрива масата:
— Не искате ли нещо? — попита той.
— Не щем, ний си имаме. Ама, хайде, нейсе, дай една вода и едно огънче: налей прясна вода — поръча бай Ганьо.
Между пътниците се почна един таинствен сериозен разговор, от който не всички думи долетяваха до нас.
— Тази вечер надали ще видим големеца, късно ще бъде — шепнеше бай Ганьо, — ще му пратим армаганите и ще му сторим хабер за утре; па той ще ни нареди кога да идем при княза.
— Ами за княза нещо армаганец? — попита предпазливо бай Михал.
— Не трябва — отговаря авторитетно бай Ганьо, — тука всичко е големеца; замажеш ли му очите — тръгни по бели гащи. Ний ще му дадем туй, дето ни го написа адвокатина, да го прочете и ако има нещо да поправи — негова работа! Пред княза да се държите, брей, да не се уплаши някой. Вие мене гледайте какво правя. Като кажа, както ни казаха да кажем: „Ваше Царско Височество, сакън да не му приемете оставката, зере Задунайская губерния“, и вий подир мене: „Сакън, Ваше Царско Височество!“
— Хелбетя, друго какво ще речем — покорно отговаря бай Михал.
— А бе ти, Михале, малко на ботуш миришеш, че кой те знай? Опичай си акъла! — предупредява наставнически бай Ганьо.
— Кой? Аз ли? — оправдава се бай Михал. — Не думай така, братко, ще чуй някой. И стените имат уши. Аз като чуя името „казак“, треска ме хваща.
— Треска те хваща, а? — шепнеше тихо, с подмигване бай Ганьо. — А като дойдоха русите, кой обра говедата по турските села, а? Откога имаш ти тези богатства, а? Кажи де!
— Ама че и ти бе, бай Ганьо, правичката да си говорим — шепне бай Михал, — нали от руско време ти останаха водениците. Кажи, не е ли тъй?
— Хайде, хайде, то с тебе не може човек дума да прохортува. То било, каквото било. Сега не е тъй. Сега Задунайская губерния, разбираш ли?
— А бе как да не разбирам! — каза бай Михал и дяволски подмигна на другарите си.
И тримата се изсмяха в шепа, за да не ги чуе някой.
— Брей, опичайте си акъла, вардете се, че ако ви чуе някой — отиваме на гюрултия… Хей, момче, какъв е онзи вестник там? „Свобода“ ли? — обърна се бай Ганьо към слугата.
— „Свободно слово“, господине.
— Ех, че ми се иска да попрочета — шепне на другарите си бай Ганьо, — ама ме е страх, дявол да го вземе. Ще чуе големеца — па иди се оправяй сетне.
Но тъкмо в този момент произлезе една сцена, която накара пътниците да се вдървят на местата си. Едно пет-шестгодишно момченце пристъпваше лениво около прага на кръчмата и си пееше някакви импровизации и, види се, под впечатлението на тридневното софийско непрекъснато „долу“ в мотива на „Шуми Марица“ остави същинския текст и захласнато в песнята си, употребяваше следующите втълпени в мозъка му думи: „Дó-лу-лу, дó-лу, дó-лу-лу, до-лу, до-о-лу, до-о-лу, до-лу Стамболов!“ Дружен смях на веселящите се групи прекъсна импровизацията на детето, което, възбудено от неочаквания успех, отново, с по-силен глас, почти с крясък, продължи песента си и вместо „ма-арш, ма-арш!“ — викаше „до-о, до-о, долу Стамболов, до-до-до-доолу, долу Стамболов“. Този път освен дружния смях зачуха се ръкопляскания и викове „браво“, „долу“, „долу блудникът“, „долу тиранинът“ от една компания младежи, които се връщаха от разходка.
Аз се обърнах към масата на тримата пътници.
Бай Ганьо и неговите другари се превърнали в статуи. С разтворени уста, с облещени неподвижно очи, лицата им изобразяваха такава печална смес от страх и учудване, щото не ми оставаше освен да съжалявам, че нямах фотографически апарат… Пръв се свести бай Ганьо, обърна очи към манифестантите и веднага трепна, като че поразен от електрически ток: един конен полицейски стражар минуваше по шосето и чуваше тези ужасни викове и вместо да извади шашката си и като хала с бесен вик да я развърти около главите на тези нечувани бунтовници, на тези черни души, на тези разбойници и предатели, той изглеждаше спокойно, с добродушна усмивка на лицето… Ако в този момент беше избухнал вулкан на Витоша, едва ли би слисал нашите пътници повече, отколкото тази сцена…
— Оплескахме я ний нея! — изговори с отчаяна въздишка бай Ганьо. — А бе, бай Михале, я иди, моля ти се, около тезгяха, та надзърни в „Свободно слово“, виж там дано разбереш каква е тази работа…