— Хубава работа, ами ти защо не отидеш? Я да ти видя куража! — отговаря бай Михал.
— Ей, че си прост! Какво бива най-сетне да надзърнеш; мини край тезгяха, уж че гледаш ракията, подсвирквай си така, па с едно око, тъйцък, виж… да няма ново минис… Има хас!…
— Невъзможно нещо… Опичай си акъла!…
— Ами не видя ли стражарина?… А бе я чакай, мечка страх, мен не страх — ще погледна вестника, па майната му!
И бай Ганьо стана от мястото си, засвири със зъбите си „Зелен листец“ и като се озърташе уж разсеяно, правеше орлов кръг към тезгяха; доближи се, хвана за гърлото една бутилка с коняк и престорен, че чете етикета й, така си изкриви надясно очите, щото човек насреща му би видял само белтъците им, и погледът му падна върху сгънатата газета, от която се виждаше само заглавието „Свободно слово“. Той си потътра дясната ръка и като усили „Зелен листец“, за да заглуши шума на вестника, разтвори едната му част и с ужасно изкривени надясно очи прочете: „Известия от Двореца. Днес…се представи на Н. Ц. Височество президент-министърът и министърът на вътрешните дела г. д-р К. Стоил…“ — Нещо се пресече в гърлото на бай Ганьо; той се изкашля; облиза си мигом засъхналите устни и метна изкривено око по-надолу и прочете с големи заглавни букви: „Падна Стамбол…“, и сърцето на Ганя падна в ботушите му, той изтърва бутилката с коняка и за да заглади произведения шум, почна силно да кашля… Обърна се бай Ганьо към другарите си и изрече многозначително.
— Беше!
— Хаир сюле, бай Ганьо! — обади се бай Михал.
— Свърши се тя! — допълни бай Ганьо и като се приближи при масата, пошепна тихо на другарите си: — Стамболов ефенди боклатмъш! Стоилов сега…
— Не може да бъде бе, що думаш! Във вестника ли?…
— Разбира се!
— А бе да не е някоя уйдурма?
— Каква ти уйдурма! — извика с глас бай Ганьо и като събра всичкия си кураж, затропа по масата и се провикна: — Хей, момче, я дай тука „Свободно слово“…
Другарите неволно си снишиха главите и почнаха да се озъртат плахо.
Момчето донесе вестника и го подаде случайно на бай Михаля, но той, като че му подадоха нажежено желязо, отдръпна си ръката и показа с очи към бай Ганя. Бай Ганьо взе газетата и то се знай, пообърна се да види какво има, какво няма в кръчмата, па най-сетне откъде ще се вземе толкова кураж у бай Ганя! Ама все пак куражлия! Разгърна „Свободно слово“ и почна: „Падна Стамб…“ Закашля се бай Ганьо, закашляха се още по-силно другарите му. Бай Михал изкриви окото си към вестника да види дали чете право неговият смел другар и се увери, че няма грешка… Наведе глава към вестника и третият другар и прочете и… треска го втресе, и свят му се зави. Колко ли негови дела и делца, дрямали с години под прокурорското сукно, ще измъкнат на бял свят тия две думици…
С гушене, с шепнене, с кашляне иззобаха уводната статия и като назърнаха сам-там из вестника, узнаха и се убедиха най-сетне, че работата е свършена.
— Оплескахме я ний нея! Ами сега? Сега е късно вече да молим да не му се приема оставката. Хай дявол да го вземе. Е, Михале, какво мълчиш, кажи какво да се прави? — пита бай Ганьо.
— Кажи, твоя милост; аз съм тъй слисан, като че ме е стоварил някой с бухалка по кратуната — отговаря отчаяно бай Михал.
— Ами ти бе, Гуньо, какво мълчиш? Кажи и ти някоя дума. Какво да правим сега, а?
— Е, че зная ли аз… Каквото речеш, твоя милост — мъмли убитият духом Гуньо.
— Ами че ти ум нямаш ли бе, серсем! Все аз ли ще ви оправям — вика почти просълзен от отчаяние бай Ганьо, — нейсе, хайде и тоя път да ви науча… Знаете ли какво?
По този въпрос бай Ганьо се позамисли намръщено, почеса се, дето го не сърби, поизкашля се еднъж-дваж в шепа, бръкна в джеба на редингота си, извади една хартия, сгъната на четири, и я подаде на бай Гуня.
— Я прочети още веднъж тая пущина, та после ще ви кажа какво ще правим.
— Ами защо, ваша милост, не я прочетеш?
— Ама, Гуньо, каздърма бени! Ти знаеш защо не я чета, на тебе пó ти иде отръки да четеш онези папищашки думи…
Гуньо разгърна хартията и прочете горе-долу следното: „Ваше Царско Височество! Небесни гръмове се посипаха върху нещастните ни глави! Петвековното ни робство е приятен сън в сравнение с грозния удар, който Северният враг ни нанася чрез оставката на нашия — о! има ли думи! — най-гениален вожд, този Цицерон, този Нютон на българския небосклон! O tempora, o mores! Не, Ваше Царско Височество! Ний още вярваме в здравия смисъл на доблестния български народ и очакваме, че той няма да се раздели с човека, който е олицетворение на неговите стремления и идеали, на всичко честно, благородно, целомъдрено, прогресивно, либерално! Ний няма да повярваме, че Ваше Царско Височество ще поверите властта в ръцете на ония развратни предатели, на ония невежи и невъзпитани нищожества, които денонощно се, стремят да подкопаят основите на нашия държавен строй и да хвърлят нашето мило отечество под миризливия ботуш на казака.