Има ли кой да го съживи, да го повлече подире си? — Идеали? — Суета, вятър!…“
Бай Ганьо журналист
Оркестърът свиреше румънската „Дойна“. По-право казано, свиреше само Анчето, с флейта соло, а другите приглашаха. Ний слушахме от вътрешния салон. Ама, ще речете, кои са тези ний? Кои ли? Известно е кои: Сенаторът, Отело, Стувенчо и аз. Пред нас стърчеше едно дълго шише бяло Chateau Sandrovo и друго Giesshuebler. Безгрижно разположени около масата, с папироски в уста, ний ловяхме фиоритурите на „Дойна“ и бяхме се предали на приятно far niente. Утре е неделя — няма работа, може да поседим и по-късничко. Музиката сносна, слечинките хубавички, ний — попревтасали ергени. Тамам!
Седим си така и по едно време флейтата задразни ухото ми с няколко фалшиви ноти, същевременно и целият оркестър сфалшиви. В този същия миг Стувенчо се изсмя и извика: „Пустият му Отело! Страшен зевзек! Я го вижте!…“ Обръщаме се веднага двамата със Сенатора и какво да видим! Дявол Отело! Отде му идат на ум тия комедии. Той станал, без да го забележим, поискал едно парче лимон и като привлякъл с някои знакове флейтистката, без да го забележат други, почнал да я дразни, да й прави оскомина с лимоновия сок. Е, хелбетя, младо момиче, дощяло й се киселичко, напълнили се устата й със слюнки, свили й се устните — иди подир туй, че свири на флейта! Смях…
Музиката престана. От улицата се зачу крясъкът на едно хлапе: „Но-ви ве-стни-ци. Народно величие-е-е!“
Какво Народно величие? Има си хас!
Заразени със смях от комедията с лимона, ний отново прихнахме да се смеем. В този момент ето че и Гедрос довтаса.
— О, Гедрос, здрасти! Сядай! Винце искаш ли?
— О, Отело, здрасти, здрасти, пиленце. Я си обърши носленцето — занежничи вечно веселият Гедрос.
— Гедрос, какъв е този вестник, сега викаха из улицата?
— Как! Мигар вий не знаете за вестника на бай Ганя Балкански?
— Зевзек!
— Сериозно ви казвам. Ганьо Балкански, редактор-стопанин на вестник „Народно величие“. А-а, то е цяла история. Мигар не знаете?
— А бе ти сериозно ли говориш?
— Сериозно бе, брате. Чакайте да ви разкажа. Днес ми разправиха тази история подробно и аз ще ви я предам тъй, като че съм бил там.
Разпоредихме се да затворят вратата на вътрешния салон и Гедрос почна. Ето какво ни разказа той:
У бай Ганя свикано събрание. Събрали се: сам стопанинът, Гочоолу, Дочоолу и Данко Харсъзина, и разсъждават — като какво предприятие да заловят, за да се възползуват най-изгодно от положението.
— Трябва и ние да клъвнем по нещо — казва бай Ганьо, — току-тъй на сухо патриотизъм — бошлаф. Я ми кажете вий сега, както стоят работите, като откъде може да се удари най-добър келепир? Ти, Гочоолу, какво ще речеш?
— Аз ли? Да ти кажа правичката, бай Ганьо, аз пак си оставам на мойта мисъл: да отворим един руски трактир.
— Какво?!
— Един руски трактир да отворим — отговаря сериозно и решително Гочоолу.
— А бе че ти — как? Пак ли обърна с Матушката? — чуди се бай Ганьо.
— Ама ела да се разберем, не е работата тук за Матушката, работата е — какъв вятър вей…
— Де? В главата ти?
— В България. Ахмак е този, който не се възползува. Сега му е времето — един трактир. Аз съм шетал из Московията, поотбирам що-годе. Един трактир с две отделения — дворянско и мужицко.
— Че у нас де ще намериш мужици! — пита в недоумение бай Ганьо.
— Е па, най-после всички дворяни ли сме бе, бай Ганьо?
— Хубаво, по-нататък?
— По-нататък: ще му изтърсим една музика, орган — ти трябва да си виждал, бай Ганьо?
— Аз ако не видя, кой ще види — отговаря надменно господин Балкански.
— Имаш право. Един орган и, разбира се, чай. Ще напазарим десетина хлапета, ама да не бъдат чернооки, да изглеждат като русначета; ще им нахлуем по едни ботуши, по една червена риза, па ще ги подстрижем по казашки — ето ти тебе цял трактир! Ще докараме руски вестници, водка закуски, па тегли отгоре и един надпис — „Руский трактир“, — па си накриви шапката. А?
— Не одобрявам! — извика тържествено Дочоолу. — Не одобрявам! Ако е работата да ударим келепир от вятъра, дето е повял, то най-добре ще бъде да отворим една фабрика за квас…
— Ударихме кьоравото! — изсмя се Данко Харсъзина. — Ти фурна ли искаш да отваряш?
— Не бе, брате — за руски квас ми е думата. То е едно таквоз… като туйнака, крушевица го кажи, боза го кажи…