Точно по това време Байрон научи за завръщането на Наполеон от остров Елба, за отстъпничеството на кралските войски, за полета на Орела. Тази новина го въодушеви. Значи, неговият малък идол не се бе строшил. „И сега ако не набие Съюзниците, нищо няма да излезе. Щом може да превземе Франция сам, по дяволите, ако не успее да отблъсне нашествениците с помощта на императорската гвардия. Невъзможно е да не бъдеш възхитен и поразен от това възходящо жизнено поприще.“ Лондон беше изненадан и развълнуван. В „Кокоу Три“ хората се обзалагаха по петнайсет срещу пет за Бурбоните. Хобхаус залагаше за Наполеон. На 23-ти се разбра, че императорът е в Париж. Той беше прекосил Франция за двадесет дни. Трицветното знаме се развяваше на пристанищата срещу отвесните скали на Дувър. Една двадесетгодишна история започваше отново.
При други обстоятелства Байрон сигурно би пожелал да сподели тези новини с Хобхаус, с Киниър, но сега изпитваше такова злорадо удоволствие „да дресира тези две жени“, че на драго сърце би останал в Сикс Майл Ботъм. Но Огъста не искаше повече да й гостуват и на 28-и той отведе Анабела. Тя проявяваше, както казваше съпругът й, „симптоми за самопожертвувателност“ и беше сломена.
XXIV
Пикадили 13
Трагедията на този брак, както и на много други, беше, че онова, което единият виждаше в другия, не беше цялата истина.
Бяха наели хубава къща на Пикадили Теръс номер 13; имаха прислужници, две коли… Липсваха им пари. Наемът беше седемстотин лири годишно — колкото беше целият доход на лейди Байрон, а лорд Байрон не внасяше нищо, тъй като наемите от Нюстед не стигаха дори за лихвата на дълговете му. Охолният им начин на живот не остана незабелязан от съдия-изпълнителите и те почти веднага ги посетиха. Хобхаус, който дойде да види Байрон преди заминаването си за Франция, където щеше да събира писмен материал за завръщането на императора, намери приятеля си твърде мрачен. Байрон не се оплакваше, но посъветва Хобхаус да не се жени.
Първите дни бяха доста щастливи („Към мен той беше по-мил от всякога“ — казва тя), но Анабела нямаше вече голяма надежда за брака си. „Надеждата — казваше Байрон — е само грим, с който животът подправя лицето си; от най-слабото докосване до истината той изчезва и тогава виждаме всъщност каква лека жена с хлътнали бузи сме притискали в прегръдките си.“ До тази горчива философия стигаше и тя.
Байрон беше по-красив от всякога. Лицето му беше придобило израз на великодушие и някакво вътрешно безпокойство го одухотворяваше. Той носеше сега черен фрак, който допълваше благородния му и сериозен вид. На Анабела не й омръзваше да го гледа. Тя обичаше да излиза с него, когато отиваше за цветя при Хендърсън; „оставяше“ го при поета-радикал Ли Хънт в Падингтън и докато тя правеше покупките си, двамата мъже спореха за политиката на лорд Каслрей; Байрон се люлееше в същото време на дървеното конче на децата на Хънт. Консерваторската преса и правителството призоваваха да се даде помощ на Бурбоните. „Можем ли да стоим спокойни, когато къщата на съседа ни гори?“ Байрон и приятелите му естествено бяха против войната, бяха за Бонапарт и протестираха срещу участието на Англия в една гражданска война. На връщане лейди Байрон минаваше да прибере мъжа си. Тя чакаше пред вратата в красивата си карета. Байрон играеше на външното стълбище с децата на Хънт. Не беше ли това общоприетата представа за щастието? Тази млада пълничка, усмихната жена, съпругът, който се сбогува на прага с приятеля си, и пъргавите нетърпеливи коне — какво липсваше на тази лирична картина? Прибирайки се на Пикадили Теръс, Байрон се захващаше с новата си поема — „Паризина“. Като съпруга на писател, Анабела усърдно преписваше листовете. На външен вид животът им бе твърде благоприличен.
Но лейди Байрон оставаше тъжна. Тя повече не си възвърна свежия тен. Чувствуваше се самотна. Приятелите на Байрон, Киниър и Хобхаус, които тя наричаше „бандата от Пикадили“, не й харесваха. Киниър беше купил на името на Байрон дял от театъра „Дръри Лейн“, за да може приятелят му да участвува в управителния съвет. Анабела не обичаше този театрален свят. Тя знаеше, че Байрон отново бе започнал да ходи в Мелбърн Хаус; това я безпокоеше — „лелята“ беше опасна съветничка. Но какво да прави? За обществото семействата Мелбърн и Лам бяха роднини и приятели на Байронови. Каролайн и Уилиям вече нежно си гугукаха. Байрон беше приет у тях — всичко бе наред. Сега той казваше, че Каролайн е скучна, но за него тя имаше привлекателността на бивша любовница, с която можеше да говори свободно, изпитвайки удоволствие от тайната между тях. Самата лейди Байрон беше отишла веднъж у Мелбърнови и за нещастие бе срещнала там мисис Чауърт-Мъстърс — възстановилата се от нервната си криза Мери-Ан. Анабела разказа за това посещение на Огъста: „Не съм Ви говорила за срещата си у Каролайн с мисис Мъстърс. Тя попита как е Байрон. Никога не съм виждала котка с по-зъл израз. До нея другата личност изглеждаше като ангел. Ах, да можех да напусна този ужасен град, който ме влудява!… Ако бях в провинцията, сигурно чудесно щях да си възвърна добрия вид и хубавото настроение.“ За лейди Байрон — влюбена, горда и непорочна — нямаше по-ужасно нещо от този лондонски живот, в който се чувствуваше тайно наблюдавана от враждебно настроените към нея жени, които мъжът й бе обичал. Тя се страхуваше да не би да им покаже, че бракът им е несполучлив.