XXV
Преди година — любяща съпруга…
Лекарите бяха помислили, че след заминаването на жена му Байрон ще се поуспокои; Огъста и Джордж Байрон, които продължиха да живеят при него, намираха, че още е твърде възбуден. Всеки ден Огъста изпращаше сведение на снаха си: „Байрон снощи си остана в къщи — без бренди, и си взе лекарствата. В началото на вечерта беше добре, но към края стана раздразнителен, труден и на въпроса на Джордж, кога ще отиде в Къркби, отвърна, след като известно време гледа разсеяно: «Аз, да отида там? Дума да не става! Дори и не мисля за подобно нещо, стига да мога да го избягна!» После започна да говори за най-различни странни неща — да ме нагрубява както обикновено, — да говори лошо за съпруга и децата ми — впрочем всичко, което знаете и сте чули сто пъти…“ Труден… Огъста говореше за брат си така, както майка говори за дете или както планинар за някой връх. Тя гледаше на него като на природно явление, не като на разумно човешко същество. Може би той заради това я обичаше.
Но докато деспотичният и страдащ Байрон тиранизираше гостите на Пикадили, в Къркби се решаваше неговата съдба. Лейди Байрон беше неузнаваема, когато пристигна при родителите си. Закръглените бузи, които й спечелиха прякора Пипин, бяха хлътнали и бледи. Тя вече не спеше. Мислите й, съмненията и безпокойствата й я държаха будна и разтревожена. Ако някога се бе помислила за безпогрешна, сега трябваше да признае грешката си. Какво да направи? Какво да каже? Тя обичаше Байрон. Беше пожелала да го спаси. Прекалено догматична, за да бъде толерантна, тя беше изпитвала ужас от действията му, от разбиранията му. Но той беше луд; това бе неговото оправдание; трябваше да се грижи за него; така тя отново стигаше до идеята за дълга, а щом като някакъв абстрактен дълг фигурираше сред известните величини на задачата, тя се чувствуваше на здрава почва.
Родителите й така се изплашиха от вида й, че тя трябваше да им признае част от истината, без обаче да казва и дума за подозренията си относно своята зълва. Почтеният сър Ралф беше възмутен. „Не можете да си представите колко строг е баща ми — писа тя на Огъста, — много повече от моята майка.“ Въпреки това, понеже беше обяснила, че съпругът й е болен, родителите й му простиха и предложиха да дойде да се лекува в Къркби. „Човек не може да си представи по-искрено безпокойство, нито по-голямо желание да направят всичко за нещастния ми съпруг. Майка ми е много спокойна, макар че дълбоко е огорчена… Баща ми и майка ми са на еднакво мнение — че е най-добре Байрон да дойде тук. Те казват, че ще бъде много грижливо лекуван и че сега, когато знаят тъжната причина за всичко, няма да се обиждат, нито да се смущават от него… Може би мисълта за един наследник би го убедила.“ Байрон наистина няколко пъти бе изразявал намерението си да се вижда с жена си, докато придобие наследник (ако ще и само за да дразни Джордж Ансън), и после да замине за Континента.
Така беше първите дни. После, когато разказите на Анабела даваха постепенно възможност да се надникне в живота й, гневът на родителите й нарасна. Лейди Ноуъл, винаги жадна за дейност, предложи да отиде в Лондон, за да се посъветва с някой адвокат. Самата Анабела беше дълбоко смутена от новините, получени от Пикадили. Изглежда, че болестта не бе потвърдена. Доктор Ли Ман пишеше: „Що се отнася до душевното състояние на моя болен, трябва да кажа, че не откривам в него нищо, което да прилича на истинска лудост. Има една раздразнителност на характера (която идва вероятно от лошото функциониране на черния дроб и на органите на храносмилането), която при неумело лекуване би могла да доведе до състояние на умопомрачение, но аз мисля, че с това лесно можем да се справим.“