Щом не беше луд, той нямаше оправдание за поведението си и вярата на лейди Байрон, както и силно развитото й чувство за гордост й диктуваха да направи един мъчителен, но необходим избор. За нея земният живот беше само подготовка за безсмъртието. Тя не можеше да си позволи правото да го прекара с един прокълнат, който щеше да я въвлече заедно със себе си във вечното изкупление. Така тя стигна до неизбежната мисъл за раздяла. Но беше отчаяна.
Лейди Ноуъл, обратно на дъщеря си, изпитваше в Лондон онова приятно чувство, присъщо на старите жени, освободени от терзанията на любовта, че вършат нещо важно, когато могат да освободят и младите от тях. Тя се посъветва с един голям юрист, сър Самюъл Роумили, а после и с един млад блестящ адвокат, доктор Лъшингтън: „Това е най-благородният и най-умният човек, когото някога съм срещала. Той и всички останали считат, че баща Ви трябва да предложи въпросът да се уреди по взаимно съгласие… Аз съм убедена, че лорд Байрон няма да се противопостави на такава спогодба… Ако пък го направи, Лъшингтън счита, че Духовният съд ще разреши раздялата заради грубо отнасяне и насилие.“ Когато научи за решението на дъщеря си, тя го одобри.
На 2 февруари сър Ралф написа на Байрон писмо, в което му предлагаше раздяла. Това писмо попадна у мисис Ли, която го върна обратно, защото се надяваше да се избегне фаталното решение. Сър Ралф отиде тогава в Лондон и неговото писмо бе получено лично от Байрон. То му съобщаваше, че родителите на съпругата му не се чувствуват в правото си да позволят на дъщеря си да се върне при него, и го молеха да посочи своя адвокат. Байрон остана поразен. Той пазеше двете писма на Анабела, писани след заминаването й, които бяха толкова нежни. Какво се бе случило? Не можеше да повярва, че решението е взето от лейди Байрон. Защо ще иска да го напусне? Тя бе страдала от характера му, вярно е, но му беше простила… Дали причината не бе Огъста? Та нали сега двете жени — снаха и зълва — се бяха съюзили срещу него. Той беше намирал някакво странно удоволствие в намеците, които правеше, считайки ги наивно за неразбираеми, но какво доказателство можеше да има лейди Байрон, още повече, че фактите предшествуваха брака му?
Нима бе възможно една жена да се отчужди по този начин от него? Той си бе позволявал да си играе с идеята за раздяла, когато присъствието й го дразнеше, но сега тази мисъл го ужасяваше. Непостоянен в чувствата си, той вече си спомняше само моментите на взаимното им щастие. Едва предната вечер, когато бе отишъл да посети лейди Мелбърн, той бе хвалил пред нея жена си и в продължение на цял час бе изтъквал положителните й качества. Байрон писа на лейди Байрон: „Всичко, което мога да кажа, изглежда излишно — и всичко, което бих могъл да кажа, би било вероятно също напразно; въпреки това аз се хващам за остатъците от разбитите си надежди, докато още не са рухнали безвъзвратно. Нима никога не сте била щастлива с мен? Никога ли не сте казвали, че сте? Не сме ли си засвидетелствували чувства, гореща взаимна обич? Нима почти всеки ден не е имало подобно нещо от страна на единия, ако не и на двамата?…“
Той имаше основание да смята, че Анабела ще се развълнува от молбата му. Жената на Флетчър, която беше по това време с нея, стана свидетел на пристъпите на малодушие, които я обземаха. Но сега тя знаеше, че никакъв съпружески живот не бе вече възможен с Байрон, а той пренебрегваше в своите сметки главния елемент — религиозната убеденост на Анабела. Той не допускаше, че тя може да е неумолима. Но как да не бъде, когато вярваше, че дължи безпогрешното си решение не на силата на собствения си характер, а на едно божествено вдъхновение. „Считам — писа тя на мисис Ли, — че дългът ми към бога повелява да действувам така, както вече постъпвам.“ Байрон употреби целия си чар, опита се отново да я поласкае, да й се хареса — с красноречието си, с детинщините си: „Скъпа Пип, не бихте ли желали да се помирим? Аз се разболях от тази история.“ После, като видя, че е непоколебима, той реши да действува малко по-грубо; изпрати й едно от нейните писма от времето на годежа им, онова, в което тя казваше: „Ще бъда много щастлива — връщане назад няма.“ Той подчерта тези думи и добави в полето: „Предсказанието е изпълнено, февруари 1816“, а в долния край на листа написа три стиха от Данте:
В Лондон новината се разпространи бързо. Знаеха я прекалено много лекари, адвокати, прислужници. Сега щеше да започне изтезанието с въпросите, съветите, чрез които любопитната тълпа приятели измъчва всеки нещастник в името на неговото спасение.